Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Тя го прекъсна развълнувана.
— Можеше да си маха палеца! Беше много смешно!
Дошъл в магазина преди няколко дни, така обясни, и докато Икбар отишъл да потърси нещо в задната част на магазина, я попитал иска ли да види един фокус и тя казала „Да!“, и той хванал палеца си и го махнал. Много се смяла, така каза.
— А той купи ли нещо от господин Икбар? — попита Халифа.
Тя пъхна пръст в носа си.
— Картина.
— Картина ли!
Тя извади сополивия си пръст и описа с него квадрат върху тезгяха.
— Ей такава. Отдолу имаше змии. И… — замисли се, търсейки правилната дума — фигури — каза накрая.
„Фигури“ — помисли си Халифа. Фигури. Можеше да са и йероглифи. Предмет с йероглифи по него.
— Аз помогнах на господин Икбар да го опакова — продължи момиченцето. — В кутия. Винаги му помагам да опакова.
И пак захапа сладкиша. Халифа се отлепи от тезгяха и закрачи из магазина.
„Ето ги парчетата от мозайката — помисли си. — Наяр идва в Кайро и продава някакъв артефакт на Икбар. Мъдрей го купува от Икбар и го отнася в Сакара. Наяр е убит. Икбар е убит. Мъдрей умира от инфаркт, което може и да не е случайност. Дъщерята на Мъдрей отива в Сакара и взема предмета. Непознати се опитват да я спрат.“
Вместо да се изяснява, ситуацията изглеждаше още по-заплетена. От къде на къде Мъдрей беше купил крадена антика? Какво точно се бе случило вчера в Сакара? Как точно се беше забъркала дъщерята на Мъдрей?
Предметът. Той беше ключът. Какъв беше този предмет, който всички толкова напираха да притежават? Какъв? Какъв? Какъв?
Обърна се към момиченцето. Нямаше смисъл да го разпитва повече за картината. Явно му беше казало каквото знаеше. Единствената друга възможност беше да знае за други артефакти, които Икбар да е получил от Наяр и които все още можеше, само можеше, да са някъде тук.
— Мая — попита я внимателно, — господин Икбар имаше ли някакво тайно място тук в магазина? Някъде, където да си слага много важни неща?
Тя не му отговори, но отклони очи от неговите и се зазяпа в коленете си. Нещо в държането й — стягането на устните, стиснатите юмручета му подсказа, че въпросът е попаднал в целта.
— Мая, помогни ми, моля те. Моля те.
Тя не отговори.
— Мисля, че господин Икбар би желал да ми кажеш. — Той хвана ръцете й. — Защото ако не ми кажеш, няма да мога да заловя лошите.
Тя мълча още малко, после го погледна.
— Ако ти покажа, ще може ли да взема лампата с ал-Гул?
Халифа се засмя и я свали на земята.
— Сделката ми се струва справедлива. Показваш ми скривалището и вземаш джина.
Момиченцето се засмя доволно, хвана го за ръката и го заведе в стаичката зад магазина.
— Само аз знам за това — каза и отиде при дървената статуя на пазителя в ъгъла. — Даже и призраците не го знаят. То е тайно.
Статуята беше черна, със златен шлем, жезъл, сандали и пола. Момиченцето бръкна под полата, която привидно беше от солидно дърво, и натисна силно. Чу се леко изщракване и едно тайно чекмедже излезе бавно като пълнител на пистолет. Мая го извади, остави го на пода, обърна се отново към статуята и разви внимателно палеца на единия крак. Вътре имаше кухина, от която извади метално ключе. Пъхна го в ключалката на чекмеджето, завъртя го два пъти и отвори тайника.
— Страхотно скривалище, нали?
— Наистина. — Халифа беше коленичил до нея. — Направо страхотно.
Чекмеджето имаше две отделения. В първото имаше дебела пачка банкноти, няколко документа и буркан, пълен с нешлифовани тюркоази. В другото имаше торбичка от плат, завързана с връв. Халифа взе торбичката, развърза връвта и подсвирна, като видя съдържанието й.
Вътре имаше няколко предмета: железен кинжал с груба кожена ивица, омотана около дръжката; сребърен амулет във формата на колона; златен нагръдник; малък керамичен съд за балсам с лицето на бога — джудже Бес, гравирано отпред; и три бледосини фаянсови шабти. Той ги огледа внимателно и се обърна към момиченцето. Обаче него вече го нямаше.
— Мая — извика той и когато тя не му отговори, отиде в предната част на магазина. — Мая!
Нямаше я. Нямаше я и бронзовата лампа на ал-Гул. Халифа излезе от магазина и огледа улицата, но детето си беше отишло.
— Довиждане, Мая — прошепна той. — И дано Аллах ти се усмихне.
Луксор
Сюлейман ал-Рашид дремеше на килимчето в сянката на подвижната си тоалетна, когато чу металическо проскърцване на стъпки, сякаш някой се качваше по стъпалата на фургона над главата му.