Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Сутринта Пат се събуди с неприятното чувство, че трябваше да свърши някаква работа. Помъчи се да си спомни каква. Да, разбира се, трябваше да оправи Библията, да изправи вазата със сухите цветя, а след това да почисти цялата къща. Беше длъжен да свърши всичко това, макар цялото му същество да се противеше на отварянето на дневната. Душата му се свиваше само като си представеше гледката: двете кресла от двете страни на печката, възглавничките на креслата, които сигурно още носеха отпечатъци от телата на родителите му. Той много добре знаеше, че от другата страна на вратата го чака дъх на старост, на мехлеми и отдавна увехнали цветя. Но го чакаше и един дълг, който не може да не бъде изпълнен.
Пат запали печката и си приготви закуска. Докато пиеше горещото кафе, налетяха го мисли, чужди на самата му природа, на досегашния му начин на живот. Тези необичайни мисли го поразиха и с дързостта си, и с простотата си.
„Защо трябва да влизам там? — запита се той. — Нито ще ме види някой, нито ще ме чуе. Щом не искам да вляза, значи, няма да вляза.“
Почувствува се като момче, което е избягало от училище, за да играе сред приятната прохлада на гората. Но сякаш за да задуши тази свобода, до слуха му долетя хленчещият глас на майка му: „Пат трябва да почисти къщата. За нищо няма грижа това момче.“
В този миг го грабна радостта на бунта. „Ти си мъртва! — отвърна той на гласа. — Това е плод само на моите мисли. Няма вече кой да ме кара да върша това или онова. И никой няма да разбере дали съм си свършил работата, или не. Аз няма да вляза там, никога няма да вляза!“
И докато бунтовният дух беше все още силен в него, той отиде до вратата на дневната, измъкна ключа и го запрати във високия бурен зад къщата. После затвори капаците на всички прозорци освен на кухнята и ги закова с дълги пирони.
Радостта от тази новодобита свобода не трая дълго. Работата по фермата го улисваше денем, но още преди залез той се затъжаваше за някогашните задължения, които скъсяваха часовете, та времето течеше неусетно. Даваше си сметка, че го е страх да влезе в къщата, че го е страх от отпечатъците върху възглавничките и от изместената Библия. Беше заключил двата костеливи, стари призрака, но не бе успял да ги лиши от способността да го преследват.
Тази вечер, след като си приготви вечерята, той седна край печката. Подобно на мрачна мъгла ужасна самота се спусна над него. Заослушва се да чуе плахите шумове на старата къща, нейните шепоти и тихи тропоти. Ослушваше се така напрегнато, че след малко долови скърцането на креслата в съседната стая, а по едно време различи и чегъртащия звук от отвиването на капачка от буркан с мехлем. Не, това не можеше да се търпи повече. Пат отиде в конюшнята, запрегна коня и подкара колата към магазина.
Около тантурестата печка седяха трима души, загледани унесено в гофрираната ламарина. Те направиха място, за да си сложи Пат стол. Никой не вдигна поглед към него, защото благоприличието изисква човек да не се вторачва в опечаления, тъй както не бива да се вторачва и в сакатия. Пат се настани на стола и също се втренчи в печката.
— Напомнете ми да взема малко брашно, преди да си тръгна — каза той.
Всички разбраха какво значи това. Те знаеха, че на него брашно не му трябва, но на негово място всеки от тях би потърсил подобен предлог за влизането си в магазина. Т.Б. Алън отвори вратата на печката, надникна вътре и се изплю в огъня.
— В такива случаи човек се чувствува отначало много самотен — рече той. Пат му остана благодарен за тези думи, при все че в къщата на обесения за въже не се говори.
— Ще ми трябват също ловджийски патрони и малко тютюн, господин Алън — отплати му се той.
Оттук насетне Пат промени навиците си. Съзнателно търсеше компания. Денем работеше на фермата, но вечер, където се съберяха двама души, той беше третият. Имаше ли вечеринка или някакво тържество в училището, пристигаше пръв и си отиваше последен. Беше чест гост на Джон Уайтсайд. При пожар тичаше пръв. В дни на избори не излизаше от избирателния пункт, докато не го затвореха. От това вечно търсене на компания той доби нещо като нюх, който неизменно го водеше там, където се събират хора.
Пат беше човек грозноват, лонгур с голям нос и дълга челюст. Приличаше много на Линкълн в младите му години. Никаква дреха не му стоеше, както и на Линкълн. Големите му ноздри и уши бяха обрасли с косми — сякаш вътре се криеха някакви власати животинки. Пат не го биваше за разговор; не беше в състояние да внесе оживление в една компания и понеже си знаеше този недостатък, гледаше да го заличи с работа, да помогне на тоз или оногоз, да уреди едно или друго. Обичаше да го избират в комитетите за училищните вечеринки, защото това му даваше възможност да обикаля останалите членове и да обсъжда с тях кое как ще стане; беше в състояние да си губи цели вечери за украсата на училището или да тича от къща на къща, за да събира от едни столове, от други прибори. А случеше ли се да няма с кого да се събере вечер, отиваше с камионетката си в Салинас и гледаше по два филма наведнъж. След онези първи две нощи на страхотна самота той не се задържаше вечер в пустата къща. Ужасяваше се само при мисълта за неоправената Библия, за столовете, които чакаха да отидат на мястото си, за отвратителния дъх на стаята.