Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Тая вечер е по-добре да не седиш сам — подзе смутено той. — Ако нямаш нищо против, заповядай на вечеря у нас… пък може и да преспиш.
Пат се отърси от унеса, в който бе изпаднал.
— Трябва да се махна оттук — каза той и се зачуди какво друго да каже. — Няма смисъл да стоя тук.
— Така е, по-добре е да се махнеш от гробището.
— Да, но ми е трудно да си тръгна, господин Алън. Това е нещо, което, как да ви кажа, хем ти се иска да го запомниш, хем ти се ще да го забравиш. А е трудно да си тръгнеш, защото тогава разбираш, че всичко е свършено… завинаги.
— Така де, ама защо не дойдеш да вечеряме у дома?
Пат остави всички задръжки и си призна:
— Никога в живота си не съм вечерял вън от къщи. Те — посочи той с глава гробовете, — те не обичаха да излизат по мръкнало. Нощният въздух не им понасяше.
— Значи, няма да е зле да дойдеш да хапнем у дома. Не бива да се прибираш в празната къща, поне тази вечер. Човек трябва да се пести малко. — Той хвана Пат под ръка и го поведе към изхода. — Ти се качи на твоята кола и ме следвай. — На излизане от гробището стигна и до елегия. — Най-хубаво е човек да умре през есента. Пролетта не е време за умирачка, още не знаеш сушаво ли ще бъде лятото или дъждовно, каква ще е родитбата. А наесен всичко вече е минало.
— На тях им беше все едно, господин Алън. Те никога не се интересуваха от реколтата, а ревматизмът ги караше да ненавиждат дъжда. Искаха само да живеят. Да се чудиш защо.
За вечеря сложиха студено телешко, пържени картофи с лук и тестен сладкиш със стафиди. Госпожа Алън се мъчеше да утеши Пат, като говореше за родителите му — колко добри и свестни хора били, колко честен бил баща му и какви гозби готвела майка му. Той разбираше, че тя си криви душата, за да го успокои, но това не беше нужно. Пат не страдаше от безутешна скръб. Само го беше налегнала толкова тежка апатия, че всяка дума му струваше усилия.
В съзнанието му изплува нещо, което се случи при погребението. Когато вдигнаха ковчега от двата стола, единият от мъжете се спъна в мраморната маса. От сътресението едната ваза със сухите цветя се катурна и бутна Библията. Пат съзнаваше, че поне от благоприличие би трябвало да възстанови предишния ред. Столовете трябваше да отидат към съответните стени, вазата и Библията — да се изправят. И накрая трябваше отново да заключи гостната. Паметта на майка му изискваше това.
Алънови го убеждаваха да преспи у тях, но след малко той им каза с половин уста лека нощ и се помъкна навън да запретне коня. Небето беше тъмно и студено помежду ярките звезди и хълмовете сякаш кънтяха от студа. Като насън Пат дочуваше тропота на конски копита по пътя, писуканията на нощните птици и шумоленето на вятъра в сухите листа. Ала много по-реални за него бяха гласовете на родителите му. „Иде студ — казваше баща му. — Мразя студа повече и от плъховете.“ Сега пък се обади майка му: „Като каза плъхове… в избата май са се завъдили плъхове. Пат не е сложил капани тази година. Казах му да сложи, ама него вятър го вее.“
„Сложил съм отрова в избата — отвърна Пат. — Капаните не вършат работа.“
„Най-добре е котка — възрази майка му с пискливия си глас. — Казвах аз да вземем една-две котки, но увира ли му главата на Пат?“
„Бях взел котки, мамо, но те ядат черните змии, от което побесняват и се разбягват.“
Когато се прибра, къщата му се видя непоносимо пуста и мрачна. Пат запали газената лампа и печката в кухнята. Щом дървата се разгоряха, отпусна се на един стол и се почувствува много удобно. Помисли си, че ще е най-добре да пренесе леглото си в кухнята и да спи до печката. А къщата ще оправи утре или някой друг ден.
Когато отвори вратата на дневната, лъхна го студен, безжизнен въздух. В носа го удари миризма на погребални цветя, на старост и лекарства. Той забърза към спалнята си и пренесе леглото в затоплената и осветена кухня.
След малко духна лампата и си легна. Огънят в печката пукаше лекичко. Известно време нощта бе тиха, после изведнъж къщата започна да се изпълва със злокобни шумове. Пат откри, че тялото му е сковано и студено. Ослушваше се да чуе нещо откъм дневната, я скърцането на пружинените кресла, я тежкото дишане на старците. Къщата припука и макар че очакваше да чуе някакъв звук, Пат едва не подскочи. Главата и краката му овлажняха от пот. Измъкна се, клетият, тихичко от леглото и отиде да заключи вратата на дневната. После се върна и се пъхна разтреперан под завивките. В нощта отново се възцари тишина и той се почувствува много самотен.