Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
И малкото удоволствие, което получаваше от новия си живот, започна да се топи и той ставаше все по-нещастен в това скучно и самотно битие. Досадата отстъпи пред любопитството. Той прегледа всички шишенца и бурканчета край писалището на лекаря, след това проучи голямата стая, докато накрая бе опознал всеки сантиметър от горния етаж на къщата. Но бе запазил достатъчно здрав разум, за да не се осмелява да припари до подземието.
Без да иска разрешение от господаря си, Адаир започна да излиза следобед на езда с коня му, за да опознае околността. Оправдаваше се пред себе си, че за коня е добре да се раздвижва — лекарят го ползваше нередовно. Но понякога, когато между него и малкия му затвор се проточеше по-дълго разстояние, един глас го изкушаваше да избяга, да продължи да язди и никога да не се върне. Как щеше старецът да го намери без кон? Но Адаир знаеше, че след всичкото това време не би могъл да намери семейството си, и тъй като нямаше къде да се върне, нямаше и смисъл да бяга.
Тук имаше храна и подслон. Ако избяга, няма да има нищо и за времето, което дължеше на лекаря според уговорката с баща му, щеше да бъде беглец. След като много пъти обмисля дали да не поеме надалеч от затвора си, той винаги с неохота обръщаше коня и се връщаше в къщата.
С времето му се стори, че лекарят започва да става по-сърдечен с него. Нощем, когато приготвяха някоя отвара, той улавяше стареца да го гледа не толкова строго като преди. Започна да му разказва по малко за съдържанието на бурканчетата, докато стриваше сушени семена или сортираше билки. Споделяше имената на странни растения, тяхното действие. Предстоеше и ново посещение в замъка, за което старецът бе особено ентусиазиран, крачеше напред-назад и потриваше ръце.
— Имаме нова поръчка от графа, за която ще започнем подготовка тази вечер — каза той, докато Адаир закачаше наметалото му на закачалката до вратата.
— Какво ще започнем, господарю? — попита момчето.
— Специалната поръчка на графа. Много трудна задача, но и преди съм я изпълнявал.
Защура се из стаята, започна да събира бурканчета със съставки на работната маса.
— Вземи големия котел и разпали огъня, почти е угаснал.
Адаир го наблюдаваше от огнището. Най-напред лекарят взе един лист от ръчно написаните рецепти, прочете го набързо и го подпря на един буркан. Хвърляше поглед към него от време на време, докато мереше съставките. Взимаше разни неща от полиците, които никога преди това не го бе виждал да пипа: мистериозни части от животни зурли, парчета кожа, мумифицирани късове месо. Прахове, лъскави бели и медни кристали. Наля точното количество вода и накара Адаир да закачи тежкия котел над огъня. Течността завря, лекарят взе шепа жълт прах от една стъкленица и я хвърли в огъня. Избухна дим, който отчетливо миришеше на сяра.
— Никога не съм виждал тази смес преди, нали, господарю? — попита Адаир.
— Не, не си.
Млъкна.
— Това е отвара, която те прави невидим, след като я изпиеш.
Вгледа се в лицето на Адаир за реакция.
— Какво ще кажеш, момче? Вярваш ли, че това наистина може да се случи?
— Никога не съм чувал за подобно нещо — отвърна Адаир. Знаеше, че не бива да противоречи на стареца.
— Може би ще го видиш със собствени те си очи. Графът ще накара някои от най-верните си хора да изпият отварата и те ще станат невидими за през нощта. Можеш ли да си представиш на какво е способна армия, която никой не вижда?
— Да, господарю — отвърна Адаир и от този миг нататък вече гледаше със съвсем други очи на магиите и отварите на лекаря.
— А сега трябва да наглеждаш котела и да оставиш водата да изври, както си правил и преди. Когато това стане, ще свалиш съда от огъня и ще го оставиш да се охлади. После можеш да поспиш, но не и преди това. Тези съставки са редки, а някои от тях са ми последни, затова не можем да си позволим да провалим задачата. Наглеждай внимателно котела — каза старият през рамо, докато слизаше по стълбите. — Ще видя как си справил довечера, след като се стъмни.
Адаир нямаше проблем да остане буден. Седна на пода и се облегна на твърдата каменна стена. Даде си сметка, че старецът беше излъгал и него, и баща му. Той не беше лекар, а алхимик, може би дори магьосник. Нищо чудно, че хората в селото го избягваха. Не беше само заради продажния благородник. Те се бояха от стареца, и то не без основание: той най-вероятно бе от свитата на дявола. Бог знае в какво подозираха и Адаир.