Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Една императрица не би трябвало да плаче. Сълзите на Константиана съсипаха грима й. Половин дузина робини се втурват, за да поправят щетите, пудрят и оцветяват, докато поправките вече са незабележими. Когато спускат булото й, бурното допреди малко лице не показва нищо друго, освен ярко пролетно слънце.
Тя не знае, че вече съм получил заповед да замина за Балканите и да разузная за най-добрите места, където една армия може да се снабдява, да лагерува и се сражава.
Сватбата започва и е толкова пищна, колкото булката и женихът заслужават. Заключителното комюнике гласи: Нашата цел е да разрешим не само на християните, но и на всички останали свободата да почитат която религия желаят; които и божества да обитават небесата, нека бъдат умиротворени и благосклонни към всички поставени под наша власт.
Християните са толкова щастливи, сякаш техният Бог се е спуснал от небесата и е започнал да раздава благословии във форума.
— Това е начало — скромно отбелязва Константин. — Има още много работа.
Константинопол — април 337 г.
— Сватбата ми… — Бледа усмивка напуква пудрата по лицето на Константиана, макар със сигурност да не е предназначена за мен. — Почти я бях забравила.
— Щастлив ден.
— Купих на брат си време да се приготви за следващата война. И двамата го знаем — днес. — Тя ме поглежда съжалително. — Знаеш ли, че имаше време, когато Август обмисляше да ме омъжи за теб?
— Не, нямах представа — отговарям аз честно.
Маската на лицето й се възстановява. Вратата към миналото се захлопва.
— Знаеш, че другата седмица Август заминава на военна кампания. Когато замине, ще докладваш на мен. Каквото и да откриеш.
Тръгвам си за вкъщи без придружители и без да обявят, че напускам вечерята. Може би трябва да съм по-предпазлив. Когато се приближавам към къщата си, нещо се размърдва пред вратата. Твърде дългото време, прекарано в двореца, ме е направило неспокоен. Отдръпвам се, спирам, оглеждам сенките.
Там има някого.
— Нима искаш да обереш един старец? — провиквам се аз. Сега ми се ще да не бях толкова суетен да се разхождам без бастун.
Една фигура влиза в кръга светлина, която лампата над вратата ми хвърля. Облекчение се разлива по тялото ми, когато разпознавам Симеон.
— Можеше да изчакаш вътре.
Изглежда изненадан от тази мисъл. С толкова плашещо име ли се ползвам?
— В черквата днес е влязъл някой — не го видях — и е оставил пакет на стъпалата. Вътре имаше съобщение.
Подава ми плоска восъчна плочка. Вдигам я към светлината:
„Гай Валерий Максим,
Утре на свечеряване бъди при статуята на Херкулес. Мога да ти дам нещо, което искаш.“
Няма име, нито подпис. Восъкът е сух и ронлив.
— Кога е оставено?
— Следобед.
— Някой видя ли човека, който го е оставил?
— Нищо не си спомнят.
Разбира се, че не си спомнят. Отпращам Симеон и му казвам да дойде утре отново. Денят се оказа твърде дълъг. Преди да заспя, последната ми мисъл е за Константиана — приведена жена, остаряла без време, без да има дори спомени за утеха.
Моята сватба. Почти я бях забравила.
Как ще разкрия убийство в Константинопол? Градът е пълен със счупени статуи и счупени хора; живот, смазан от ежедневното насилие като камък под длетото на каменаря. Когото и да попиташ, никой нищо не си спомня.
21.
Прищина, Косово — днес
Аби стоеше в пасажа от другата страна на улицата и наблюдаваше своя жилищен блок. Беше там от половин час, оглеждайки се за опасности и събирайки смелост. Всички паркирани автомобили бяха празни; никое от пердетата към улицата не помръдваше. Преди двайсет минути беше видяла Анука да излиза от входа със спортния сак през рамо. Значи щеше да разполага поне с един час.
Със сърце в гърлото прекоси бързо улицата, отключи и влезе в сградата. Не започнаха да вият сирени; не се чу свирене на автомобилни гуми; никой не изкрещя името й. Понесе се нагоре по стълбите към своя апартамент. Точно когато ръката й се готвеше да хване дръжката, забеляза ъгълчето на лист, пъхнат под вратата.
За миг се замисли дали да не хукне надолу по стълбите, след това до летището и да се прибере в Лондон. Не бъди глупава, смъмри се тя. Ако някой чакаше вътре, нямаше да остави бележка, с която да издаде присъствието си. Аби отключи и влезе.