Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Да, признавам — отговори Свенсон. — Но щом трябва да умра — а изглежда, трябва — за доверчивия принц, с когото злоупотребихте и когото отвлякохте, бих предпочел забравата пред агонията.
Сонк го изгледа и нареди на един от войниците:
— Дайте ми чантата.
Взе я, отвори я, порови вътре, после прикова Свенсон със скептичен поглед.
— Без игли обаче — каза сухо. — И без да се опитвате да ни плискате с киселина или каквото друго имате. Ще изпиете лекарството си, и то тихо. При най-малкия проблем просто ще оставя майорът да направи каквото иска.
— Много съм ви благодарен — каза Свенсон, докато взимаше чантата.
— Побързайте — каза Сонк.
Свенсон се колебаеше. Бе казал всичко, което можеше, за да обърка лоялността на двамата войници, да заклейми Блах като предател, но не се беше получило. За миг се зачуди на собствената си лоялност — докъде бе стигнал, на какви отчаяни неща се бе решил, толкова неприсъщи на характера му — и за какво? Знаеше, че не е заради принца — извор на непрестанно чувство на безсилие и разочарование — нито заради баща му, този празноглав горделивец. Заради Хьорн ли беше? Заради Корина? Заради това, че трябваше да посвети живота си на нещо, да остане верен, независимо на какво, понеже я бе изгубил? Вгледа се в медицинската си чанта. Нямаше нужда да се преструва, че ръцете му треперят. Истината беше, че забравата на отровата бе сто пъти по-добра от безразсъдния опит за бягство и провала, който щеше да последва. Не хранеше илюзии за бруталността, до която може да стигне Блах, за да го превърне в скимтяща, умоляваща пихтия, особено, за да уталожи съмненията в умовете на войниците си. Такава смърт бе изкушаваща и за един кратък миг търсещата му логика бе завладяна от импулсивния блян по изгубеното му минало — високите поляни с цъфнали цветя, масичката в есенното кафене, ложата в операта в Париж, Корина като момиче, фермата на чичо й. Беше невъзможно, завладяващо — не можеше да се предаде толкова бързо. Бръкна в чантата, извади някакво шишенце, после нарочно го изпусна и то се разби на кея. Погледна умолително Сонк.
— Няма нищо, няма нищо, имам и друго, нека само да го намеря, моля ви… — Сложи чантата на земята и коленичи до нея. Докато ровеше, погледна бързо войника от дясната си страна. Сабята бе в ножницата му, нямаше друго оръжие. Свенсон бе достатъчно здравомислещ да осъзнава, че не може да се надява изненадващо да хване дръжката на сабята и да я изтегли — ъгълът не бе подходящ. Най-вероятно щеше да я извади само до половината и щеше да се счепка с войника, а майор Блах щеше да го застреля. Извади някакво шишенце, погледна го на светлината, поклати глава и го прибра, затърси друго.
— Какво му беше на това? — нетърпеливо попита Блах.
— Нямаше да е достатъчно бързо — отговори Свенсон. — Ето, това ще стане.
Изправи се с друго шишенце в ръка. От двете му страни стояха двама войници, Блах и Сонк бяха на пет метра от тях, в другия край на пристана. Лодката с двата ковчега и двамата мъже на графа се полюшваше отдясно.
— Какво избрахте? — попита Сонк.
— Арсеник — отвърна Свенсон. — Полезен е в малки дози за псориазис, туберкулоза и — най-уместното за принцовете — сифилис. В по-големи дози води до моментална смърт. — Извади капачката и се огледа, преценяваше разстоянията. Мъжете още не се бяха върнали от ковачницата. Онези в лодката го гледаха с открито любопитство. Знаеше, че няма избор. Кимна на Сонк и каза:
— Благодаря ви за разрешението. — Обърна се към майор Блах и се усмихна. — Да гориш в ада!
И гаврътна съдържанието на шишенцето. Преглътна, закашля се, лицето му почервеня. Изпусна шишенцето, хвана се за гърлото, залитна към войника от дясната си страна и се вкопчи в него, за да не падне. От гърдите му се надигна нечовешко къркорене, устата му се отваряше и затваряше, очите му се подбелиха, коленете му трепереха — всички погледи бяха вперени в него. Цялото му тяло се напрегна, все едно надвиснало над пропаст, готово да премине в смъртта. И в този миг Свенсон странно осъзна тишината на града — толкова много хора можеха да са съвсем близо до тях, а единственият звук, който се чуваше, бе глухото пляскане на вълните по лодката и някъде далеч крясъкът на чайките.
Премести цялата си тежест върху войника, завъртя се неочаквано, хвана куртката му с две ръце и го блъсна към лодката. Войникът се удари с трясък в единия й край и тя се наклони опасно. Ковчезите се плъзнаха към безпомощния човек — той размахваше ръце и пляскаше с крака във водата. Вдигна ръце да се защити, но първият ковчег го удари и жестоко го помете от лодката. Вторият ковчег се блъсна в първия и наклони цялата лодка под такъв внезапен ъгъл, че двамата мъже на графа загубиха равновесие и се търкулнаха към ковчезите. Теглото им наклони лодката още повече и тя се преобърна. Тримата мъже и ковчезите изчезнаха под нея.