Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Горчивата чаша на нещастницата скоро щеше да прелее. Многобройни престъпления бяха извършени в този край: виновниците не можеха да бъдат открити и тяхната наглост все повече нарастваше. Един дързък грабеж, извършен при утежняващи вината обстоятелства, засили бдителността на властите, взети бяха най-строги мерки за издирване на престъпниците — нещо, което те не бяха очаквали. Заподозряха младия Едмъндс и трима негови другари. Той бе задържан — разследван — съден — и осъден… на смърт.
Дивият, пронизителен женски писък, що проехтя из цялата съдебна зала, когато страшната присъда биде прочетена, още звучи в ушите ми. Този вик накара сърцето на подсъдимия да потрепери от ужас, какъвто нито съдът, нито дори приближаващата се смърт не бяха успели да събудят. Устните, останали враждебно, упорито свити през цялото време, потръпнаха и неволно се полуотвориха; лицето пребледня като платно и студена пот изби от всяка пора; яките нозе на разбойника се разтрепериха и той се олюля на подсъдимата скамейка.
При първия порив на душевна мъка страдащата майка се хвърли в краката ми и на колене отправи гореща молитва към всевишния, покровителствувал я дотогава във всичките й беди, да я отърве от този свят на горест и злощастие, но да пощади живота на единственото й дете. Последва ужасен изблик на скръб и буйство от отчаяние — дано никога през живота си вече не ставам свидетел на подобно нещо. Разбрах, че от този миг сърцето й бе разкъсано; но нито веднъж не чух оплакване или недоволство да се изплъзне от нейните уста.
Плачевна гледка представляваше тази жена в затворническия двор, когато ден след ден пламенно и ревностно се мъчеше с молби и нежност да смекчи закоравялото сърце на своя жесток син. Ала всичко беше напразно. Той си оставаше навъсен, твърдоглав, бездушен. Дори когато смъртното наказание бе съвсем неочаквано заменено с четиринадесетгодишна каторга, неговото мрачно упорство не се омекоти и за момент.
Ала нейният смирен и издръжлив дух, крепил я толкова дълго, не можа да се пребори с телесната й немощ и слабост. Тя легна болна. И все пак се надигна от леглото и на треперещите си нозе се завлече да види още веднъж своя син, но силите й я напуснаха и тя се свлече безжизнена на земята.
Тогава студенината и безразличието, с които младежът се гордееше, бидоха поставени на истинско изпитание; той едва не полудя от тежкото възмездие, стоварило се върху му. Измина един ден, а майка му я нямаше; втори ден изтече — тя пак не го навести; трета вечер настъпи — той пак не я видя; а след едно денонощие щеше да бъде разделен от нея — завинаги може би. О, как в паметта му нахлуха отдавна забравените спомени за изминалите дни, докато той кръстосваше нагоре-надолу тесния двор почти тичешком, като че с неговото бързане новините щяха да пристигнат по-скоро, и какво горчиво чувство на безпомощност и отчаяние го обзе, като чу истината! Неговата майка, единственият родител, когото нявга бе имал, лежеше болна, на смъртен одър може би — на не повече от миля от мястото, където бе той; ако беше свободен, а не в окови, само за няколко минути щеше да се озове край нея. Той се спусна към вратата и сграбчвайки желязната решетка, със силата на отчаянието я разтърси тъй, че тя закънтя, после се хвърли срещу дебелата стена, сякаш се надявай да си пробие път през камъка; но масивната сграда се надсмиваше над жалките му усилия и той заудря една о друга ръцете си и се разплака като дете.
Аз занесох в затвора майчината благословия и опрощение на сина и отнесох до нейното болнично легло тържественото му уверение, че се е покаял и горещата му молба за прошка. С жалост и състрадание чух как каещият се човек кроеше хиляди подробни планове как ще утеши и подкрепи злочестата при своето завръщане; ала аз знаех, че месеци преди той да стигне до мястото на своята каторга, майка му нямаше вече да бъде на този свят.
Откараха го през нощта. Няколко седмици след това душата на бедната жена излетя — твърдо вярвам и от сърце се надявам — до мястото на вечно блаженство и покой. Аз изпълних погребалния обред над тленните й останки. Сега тя почива в двора на нашата малка черква. Няма плоча върху гроба й. Нейните мъки бяха познати на хората, нейните добродетели — на бога.
Бяхме уговорили с каторжника, преди да замине, че ще пише на майка си, щом получи разрешение, и писмата си ще праща до мене. Бащата изрично бе отказал да види своя син от момента на неговото задържане; все му беше едно дали той бе жив или мъртъв. Години и години изминаха, без да узнаем нещичко за младия Едмъндс, а когато половината от срока на наказанието превали, без да се получи писмо от него, аз дойдох до заключението, че е умрял — и трябва да кажа: почти се надявах да е така.