Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Ето какво е многоочакваното завръщане, за което е мечтал през мъчителното изнизване на толкова години и за което е търпял толкова много страдания! Нито една усмивка за добре дошъл, нито един поглед на опрощение, нито една отворена врата, нито една протегната за помощ десница — и това е неговото родно село! Какво е била предишната му самота в дивия непроходим лес, дето не срещаш жив човек, в сравнение с тази самота!
Той разбира, че в далечната страна на своето заточение и безправие си е представял родното място такова, каквото го е оставил, а не такова, каквото ще го завари при своето завръщане. Печалната действителност смразява сърцето му и той напълно отпада духом. Не смее да поразпита хората или да потърси единствения човек, който сигурно би го приел с радост и съчувствие. Той бавно продължава да върви и отбягвайки като разбойник да тръгне по пътя, свърва в една ливада, която добре си спомня, и закрива лицето си с ръце и се хвърля в тревата.
Не забелязва, че някакъв човек е легнал край насипа до него; дрехите му изшумоляват, когато се извръща и крадешком поглежда новодошлия; Едмъндс също вдига глава.
Човекът се надига и сяда. Тялото му е прегърбено, а лицето му е жълтеникаво и сбръчкано. По дрехите му личи, че живее в приют за бедни; изглежда много стар, но това сякаш е плод не толкова на изминали години, колкото на разгулен живот и болести. Той се вглежда втренчено в Едмъндс и след като го наблюдава известно време, подпухналите му, отначало безизразни очи, захващат да горят неестествено и уплашено, докато едва не изскачат от своите орбити. Едмъндс бавно се надига на колене и все по-внимателно се взира в лицето на стареца. Двамата мълчаливо се гледат един друг.
Старецът е бледен до смърт. Той потръпва и се изправя с олюляване. Едмъндс също скача на крака. Старецът отстъпва една-две крачки. Едмъндс го следва.
— Искам да чуя гласа ти — казва каторжникът с глух, треперещ глас.
— Махай се! — изкрясква старецът и изругава безбожно.
Каторжникът се приближава още повече към него.
— Махай се! — изревава старецът. Обезумял от ужас, той вдига тоягата си и яростно удря Едмъндс през лицето.
— Баща — сатана! — процежда каторжникът през стиснатите си зъби. Той диво се хвърля напред и сграбчва стареца за гърлото… Но това е неговият баща; и ръката му се отпуска онемощяла.
Старецът надава пронизителен писък, който проехтява над самотното поле като вой на нечестив дух. Лицето му посинява: кърви бликват от устата и носа му и обагрят тревата наоколо в тъмночервен цвят — той се олюлява и пада. Спукал му се е кръвоносен съд и преди синът му да успее да го вдигне, той е вече мъртвец.
— В този кът на черковния двор — добави старият свещеник след кратко мълчание, — в този кът на черковния двор, за който ви споменах преди малко, почиват останките на един човек, който беше на служба при мене в продължение на три години след тази случка; той беше най-кроткият, най-смиреният и най-искрено покаялият се грешник на този свят. Никой освен мене не знаеше кой бе той и откъде бе дошъл — това бе Джон Едмъндс, завърналият се каторжник.
Глава седма
Изнурителните приключения през деня (или пък сънотворното влияние на пасторовия разказ) въздействуваха тъй силно върху склонността на мистър Пикуик към дрямка, та и пет минути не бяха изминали, откакто го бяха завели в удобната му стая, и той потъна в дълбок и кротък сън; събуди се едва на заранта от утринното слънце, хвърлящо с укор в покоите му светлите си лъчи. Мистър Пикуик не беше от ленивите и изскочи като воин от шатъра си, тоест от кревата си.