Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Той влиза в черквата. Вечернята е свършила и богомолците са се разотишли, но вратата е още отворена. Глухо отекват стъпките му из ниската сграда, той дори се изплашва от самотата — толкова е тихо и спокойно. Оглежда се наоколо. Нищо не се е променило. Черквата му се струва по-малка, отколкото едно време, но всичко си е все там, и старите паметници, които хиляди пъти е съзерцавал с детинско страхопочитание, и малкият амвон с избелялата си възглавница, и масата за причастие, пред която тъй често е повтарял божите заповеди, що бе зачитал като малък, но бе забравил като голям. Приближава се до стария им чин; от него лъха студ и пустота. Няма я малката възглавница, и Библията не е там. Може би майка му сега заема друг по-скромен чин или е станала толкова немощна, та не може да идва до черквата сама. Той не смее да допусне онова, от което най-много се страхува. Студена вълна го облива целия, той трескаво се разтреперва и тръгва да си върви.

Някакъв старец прекрачва прага тъкмо когато той е стигнал до вратата. Едмъндс се сепва и се отдръпва, защото добре го познава; неведнъж го е виждал да копае гробовете в черковния двор. Какво ли ще каже той на завърналия се каторжник?

Старецът вдига очи към лицето на странника, пожелава му „добър вечер“ и бавно продължава пътя си. Забравил го е.

Едмъндс се спуска от хълма и тръгва през селото. Времето е топло и хората седят пред портите или се мотаят из малките си градини — наслаждават се на ведрата привечер и на почивката от усилния труд. Мнозина се обръщат към него, когато минава, а и той самият хвърля изпитателни погледи наляво и надясно да види дали някой ще го познае и ще отвърне очи от него. Почти във всяка къща има непознати лица; случва се да открие в някой едър плещест мъж, заобиколен от рояк весели деца, свой някогашен съученик, още хлапе, когато го е видял за последен път; другаде забелязва край селска къщурка седнал на стол пред портата някой грохнал старец, когото помни — здрав и силен труженик на времето; ала те всички са го забравили и той минава край тях като непознат.

Последната морна светлина на залязващото слънце озарява земята и хвърля ярки отблясъци върху жълтите снопи и удължава сенките на плодните дръвчета, когато той застава пред старата къща, дома на неговото детство, към който душата му се е стремила с неописуемо вълнение през дългите тягостни години на заточение и скръб. Оградата е ниска — макар той добре да си спомня как на времето тя му се е виждала висок зид — и той надниква в старата им градина. Има повече зеленина и по-весели цветя, отколкото по-рано, но си стоят още старите дървета — дори онова дърво, под което, уморен от играта на слънце, той е лежал хиляди пъти и е усещал постепенно да го оборва сладкият приятен сън на безгрижното детинство. Дочува гласове от къщата, ослушва се, но те са чужди за неговите уши; той не ги познава. Гласовете са радостни, а той добре знае, че горкичката му майка не би могла да бъде весела, когато той не е край нея. Вратата се отваря и орляк палави дечица изскачат с викове навън. На прага се появява и бащата с мъничко момченце на ръце и те всички го наобикалят, пляскат с ръчички и го дърпат навън да вземе участие във веселите им игри. Каторжникът си спомня колко пъти се е свивал под погледа на своя баща на същото това място. Спомня си още колко пъти, цял треперещ, е заравял глава под завивките, за да не чува грубите думи, безмилостните удари, майчините си ридания; и макар да стене на глас, изтерзан от тези мисли, той напуска това място със свити пестници и стиснати зъби, обхванат от дива смъртоносна ярост.