Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Когато докосна с ръка студената гранитна стена на Крепостния път, Темпър се обърна с лице към двамата си придружители. Те спряха на няколко крачки зад него, застанали рамо до рамо.
— Какво? Няма ли да дойдете?
Гуглата на по-слабия се надигна и Темпър заключи, че гледаше към Твърдината.
— Тази нощ ще откриеш единствено смърт там.
Темпър искаше да се изсмее в лицето му, но думите на мъжа го полазиха като пръсти от лед и косъмчетата на врата му настръхнаха. Махна им да си вървят.
— Може би. Бягайте при господаря си, за да му кажете къде съм отишъл.
— Той знае.
Темпър ги зяпна. Мъжете продължаваха да стоят като истукани. Какви глупаци само! Изглежда наистина вярваха в това шарлатанско предсказание за Завръщането. Удари го на смях. Сигурно всичките до един бяха разглезени аристократи, които не бяха проливали нито капка от кръвта си на бойното поле. Никога не бяха виждали как Келанвед избива хиляди, срутвайки крепостната стена на град, или неговите любими Т’лан Имасски воини, изколващи населението на цяла провинция. Да не говорим за онзи ходещ призрак, онова далхонско копеле Танцьора! През бурния си живот Темпър бе срещал и се бе сражавал с много мъже и можеше да се закълне, че никой не го плашеше повече от тези двамата.
Дасем рядко споменаваше Императора, но когато го правеше, винаги се изразяваше пестеливо и предпазливо. Беше му разказал как веднъж влязъл в една тъмна командирска палатка по време на умиротворителната мисия в Делансс, за да информира Келанвед за предвижването на войниците. Докато двамата разговаряли, един слуга внесъл запален фенер в тъмната палатка и Дасем открил, че бил сам. По-късно научил от адмирал Нок, че през този ден Императорът бил в открито море на борда на „Усукан“. Дасем бе казал, че това било характерно за стареца: никой не трябвало да знае къде се намирал, както и какво мислел по който и да било въпрос.
Темпър го бе виждал няколко пъти, все от разстояние, как направлява войниците си: дребен черен мъж с чворести крайници и къса сива коса. Или поне на такъв се преструваше. На пръв поглед изглеждаше като съсухрен стар гном. Но един негов поглед бе достатъчен, за да накара и най-силният мъж да падне на колене. Темпър трябваше да му признае това.
От друга страна Дасем, Мечът на Империята, се грижеше за хората си. Армията му буквално го боготвореше! Всички останали, дори Въслата, знаеха това и му завиждаха. Беше го виждал в очите им в редките случаи, когато бе придружавал Дасем на съвещания. Въслата и останалите лакеи на Императора умееха да управляват единствено чрез страх. Но Дасем хвалеше заслужилите и порицаваше, но и поучаваше провинилите се — той знаеше как да печели сърцата на мъжете. И освен това водеше армията си от първите редици — във всяка битка. Войниците се съревноваваха за място близо до него на бойното поле.
Темпър спря в началото на едно стръмно шосе и се огледа. Нощта се обвиваше около него като черно пипало, влажна и изненадващо студена — леденият й дъх проникна чак до душата му. В ниското мъглата скриваше наклона и висеше над града. Пръскаше леден дъждец и Темпър избърса мокрото си лице с ръка. Проклет студ, стигаше чак до кокала! Мускулите му горяха от болка. Колко ли беше часът? Четири или пет камбани? Не можеше да си спомни кога за последно чу фара на вълнолома. Богове, колко беше изморен. Темпър се облегна на една стена и се зачуди какво точно се надяваше да постигне. Погледна към ленивите парцали на мъглата, а след това към странно тъмните звезди. Спомни си онази нощ. Нощта преди около година, когато двамата с Дасем бяха умрели.
Беше се събудил в лазарета на бойното поле. Палатката беше офицерска, малка и празна, за разлика от онези, в които тъпчеха наборниците, понякога до пръскане. Ферул седеше до леглото му на един сандък, точно толкова нисък, космат и свиреп на вид, колкото винаги. Носеше дебела кожена жилетка, а под нея платнен жакет. Две тъмни форми стърчаха до входа: Нокти.
— Върна се най-накрая, а? — ухили се Ферул и се шляпна по бедрото. Лявата му ръка бе скрита от тялото и с нея той му рече: предприеха своя ход.
Темпър отвърна с кратко кимване и пресилена усмивка.