Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
— Какво е това? — попита Темпър.
— Някои казват, че е портал — отвърна му мъжът замислено. — Вход към селението на Сянка. И този, който премине през него, ще владее Лабиринта като крал. Изумителна възможност, нали?
Темпър кимна.
— Значи затова е всичко. Ще се опитате да преминете.
От гуглата се разнесе кадифен смях.
— Не, не аз… не притежавам такава сила. И порталът е твърде добре защитен. Хрътките са само началото, има и много други защитници. Но някой друг може да опита да премине през портала преди съмване и именно за този опит сме се приготвили.
— А мен това какво ме засяга?
— Можеш да помогнеш.
Темпър отново кимна, но този път жестът бе отрицателен.
— А ако откажа?
Гуглата се обърна към него. Темпър се вгледа в мрака, опитвайки се да открие очите на мъжа. Тишината се проточи, оглушителна и смущаваща. Темпър потърка белега, пресичащ брадичката му.
— Тогава можеш да си тръгваш — каза накрая мъжът.
Темпър се навъси.
— Какво? Просто така?
— Да, просто така. Двама от хората ми ще те придружат до мястото, където искаш да отидеш.
Мъжът посочи над рамото на Темпър.
Той се обърна и видя двамата, които бяха вървели зад него. Чакаха наблизо, до една покрита с мъх стена.
— Където и да е?
— Да.
— Тогава ще приема предложението ти.
— На добър час, войнико — рече мъжът и му отдаде чест по стария имперски начин.
Темпър прокара ръка по белега, който разполовяваше бузата му до брадичката.
— Предполагам, че не искаш да знаеш какво мисля за шансовете ви.
Гуглата се наклони на една страна.
— Не бъди глупав, Темпър.
— Да. Предполагам. Благодаря за това, че ме излекувахте.
Гуглата кимна. Темпър отстъпи няколко крачки назад, сякаш се разтревожи, че в последния момент ще променят решението си, след което закрачи към Крайречния път. Двамата му придружители тръгнаха след него.
През целия път до Твърдината на Мок гърбът на Темпър го сърбеше сякаш бе попаднал в полезрението на Близнаците на съдбата. Не можеше да се отърве от подозрението, че тези двамата бяха изпратени с него, за да го оставят мъртъв в някоя канавка. Това бе глупаво, разбира се: можеха просто да го оставят на Хрътката. Но не можеше да се избави от стария си навик, наречен здравословна параноя.
Най-накрая му дойде до гуша и той рязко спря и се обърна. Придружителите му бяха на около десетина крачки. Те също спряха. По-слабият скръсти ръце, сякаш отегчен от цялата работа. Набитият му махна.
— Нямате какво да кажете, а? — тросна им се Темпър, след което отново тръгна. Проклетото пророчество за завръщането на Келанвед. Всичко това бе заради него. Не беше заради тази гламавщина с портала към селението на Сянка. Бяха се събрали заради него тази нощ. Заради Келанвед и неговото завръщане на трона на Империята. Както винаги беше заради него. И Темпър трябваше да признае, че не му се струваше много вероятно Келанвед просто да изчезне, оставяйки Въслата или когото и да било, да узурпира трона му. Ако още беше жив, разбира се.
Пълни глупости. Когато дойдеше зората и златният им век не започнеше, поклонниците на Сянката щяха да изтлеят като толкова много култове преди тях. Самият Темпър не беше религиозен човек. Старите и изпитани богове-покровители на войниците Тогг и Финир му бяха напълно достатъчни. Всичко останало в прашната теология само му причиняваше главоболие: Старото срещу Новото; триумфът и падението на Домове; вечният стремеж към Извисяване. Въпреки това фактът, че един умен и оправен човек като мъжа с гуглата можеше да вярва в тези глупости, бе доста тревожен.
Зави по „Марша на Ухилените“. Крепостният път се ширна пред очите му в мъглата и накара Темпър да се усмихне. Топлеше го и мисълта, че следващия път, когато видеше Корин, щеше да я засипе с въпроси. Надяваше се да получи и отговори. Гуглата знаеше, че тя му дължеше някакво обяснение. Беше му казала „Аз видях“ — имайки предвид счупването на Меча. Защо? За да го накара да й съдейства? Темпър изпрати кратка молитва на Тогг с надеждата Корин да бе успяла да се измъкне невредима от цялата тази неразбория.