Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Шлемът се приземи на стомаха му и Темпър се надигна с пъшкане.
Мъжът се изправи.
— Трябва да се отървеш от него. Твърде отличителен е.
Темпър се намръщи.
— Нямам друг. Така и не получих отговор на въпроса ми: кой си ти?
Мъжът не му обърна внимание. Беше се загледал в нещо в далечината. След това го погледна и му махна да се изправи.
— Нямаме много време. Достатъчно е да се каже, че имаме общ враг в лицето на Ноктите.
Темпър изсумтя при тези думи. Той внимателно се избута нагоре. Разгледа ръцете си и се смая при вида на новата плът, израснала под счупените железни брънки и разкъсаната кожена подплата. Магьосническо лечителство от такава величина бе изумително. Дори нечувано. Той трябваше да е изпаднал в шок и конвулсии, тялото му осакатено до живот, може би дори мъртво. Какво му бяха направили? До него лежаха всичките му оръжия и двете ръкавици, едната сдъвкана и разкъсана. Той се препаса с мечовете, като съскаше и пъшкаше от болката в схванатите си и изтръпнали крайници и стави. Мъжът просто го гледаше, лицето му скрито в сянката на гуглата.
Намираха се в „Моси Торс“ — кокетна малка дъбрава, която градът бе притиснал от всички страни с разрастването си навътре към сушата. Темпър видя други, мъже или жени, облечени в същите безформени роби, да стоят на стража сред камъните и брезите.
— Е, който и да си — призна Темпър неохотно, — дошъл си с кавалерията.
— Да. Това е нашата нощ. Контролираме този остров две или три нощи на всеки сто години.
Темпър се опита да надзърне в сянката на гуглата, скриваща лицето на мъжа. Имаше нещо много странно в произношението му. Но сякаш гуглата беше празна. Това го стресна: твърде много му напомни за Ноктите… и за съня му.
Приближи се друга фигура, почти идентична с първата. Двамата започнаха тих разговор. Гуглите им почти се докосваха — бяха толкова близо един до друг. И двамата бяха неестествено високи и слаби и разговаряха на чужд, пъргав език, който изнервяше Темпър. Беше се наслушал на чужди езици през годините си на войник, но такъв не бе чувал никога. Това, излекуваните му рани, безспорният факт, че бяха направили нещо невероятно, за да го измъкнат от лапите на Хрътката и признанието на мъжа, че тази нощ бе тяхна, навеждаха Темпър на мисълта, че това бяха прочутите поклонници на Сянката. Един култ, пропит с тайнственост и магьосничество, към който принадлежаха повечето убийци. И очевидно организация, която Ноктите се опитваха да изличат. В това имаше смисъл. Темпър предположи, че ставаше дума за професионално съперничество. Спомни си за една друга организация от убийци, основана от Танцьора в първите години на Империята: Ястребовите нокти. Или Ноктите на Въслата, както ги наричаха понякога — създадени като бегла имитация на тайното общество на Ноктите. Темпър бе чул слухове, че откакто Келанвед и Танцьора бяха изчезнали, организацията на Въслата се бе опитала да запълни празнината. И хора, верни на старата гвардия, бяха започнали да изчезват безследно. Темпър никога не се бе считал за особено верен на Келанвед или Танцьора; онзи ден при Ю’Гатан беше отказал да предаде Дасем. Беше оцелял и се бе покрил. Като гледаше тези двамата, Темпър се зачуди дали и те не бяха служили, въпреки че никога не би ги попитал. Той прочисти гърлото си. Този, с когото бе разговарял по-рано, се извърна към него.
— Ела — рече той и му махна да се приближи, след което тръгна да прекосява осеяната с камънаци поляна.
Изненадан, Темпър се поколеба за миг и веднага други двама, облечени в същите безформени роби, се приближиха от двете му страни. По-слабият от двамата крачеше с арогантна самоувереност, от която на Темпър му се прииска да го зашлеви. Робите му бяха обгорени отпред и по ръба на гуглата, сякаш бяха изпуснати в огнище. По-набитият му махна да тръгва с ръка, която беше космата и месеста като ръката на ковач или удушвач.
Темпър бе заведен до един хълм с гледка към източната част на стария град.
— Какво виждаш? — попита го мъжът, който го бе събудил.
Темпър се поколеба. Какво искаше този човек от него? След това неохотно се обърна натам, накъдето му сочеше той. Видя мъгла, гъста като ниски облаци, захлупила къщите и плъзнала по улиците. На Темпър му изглеждаше така, сякаш мъглата се бе съсредоточила точно в тази част от града, където бе Ханът на Обесения, както и, разбира се, Скръбният дом до него.
Когато се вгледа по-внимателно, Темпър различи светлини — зловещия синьо-зелен ореол, който понякога придружаваше манипулирането на Лабиринтите. Колко пъти бе ставал свидетел на същите ореоли от светлина, избухващи над бойното поле? И колко пъти се бе хвърлял по очи на земята, усещайки същия възел в стомаха, защото нито едно от уменията му не можеше да се опре на тази магия? Изведнъж като далечен гръм на алхимични муниции прозвуча гърленият рев на огромна хрътка — беше дошъл от същата част на стария град, над който блестеше ореолът.