Тайната история

Набързо се сбогувах, бях плувнал в пот. Тъкмо се обръщах, за да се кача обратно по стълбите, когато към мен се приближи Бъни, облечен в един от лъскавите си нови костюми и енергично дъвчещ голяма буца дъвка. Беше последният човек, с когото исках да говоря в този момент, но не можех да се измъкна.

— Здрасти, друже. Къде се е запилял Хенри?

— Не зная — отвърнах след кратко мълчание.

— Аз също — войнствено додаде той. — Не съм го виждал от понеделник. Нито пък Франсис, или близнаците. А кажи, с кого говореше по телефона?

Не знаех какво да отговоря.

— С Франсис. Говорех с Франсис.

— Хм — наведе се назад с ръце в джобовете. — Откъде се обаждаше?

— Хампдън, предполагам.

— Не от някъде извън града?

Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Какво знаеше за всичко това?

— Не, поне не ми е известно.

— Хенри да е споменавал нещо за отсъствие от града?

— Не, защо?

Бъни мълчеше, после каза:

— През последните няколко нощи у тях не светеше. Колата му я няма. Няма я никъде по Уотър стрийт.

Колкото и странно да звучи, аз се разсмях. Приближих се до остъклената задна врата, която гледаше към паркинга зад игрището за тенис. Колата на Хенри беше там, точно на мястото, където я бях паркирал. Посочих му я.

— Ето там е. Виждаш ли?

Челюстта на Бъни забави дейността си, лицето му се помрачи от мисловния напън.

— Странно.

— Защо?

На устните му се появи замислен розов балон, изду се бавно, нарасна и се пукна.

— Ох, нищо — отвърна рязко той и продължи да преживя.

— Защо да напускат града?

Бъни вдигна ръка и отметна косата над очите си.

— Ще се изненадаш — весело подхвана той. — Какво правиш сега, друже?

Качихме се в стаята ми. По пътя се спря до общия хладилник, надникна вътре и разучи с късогледите си очи съдържанието му.

— Да има нещо твое, веселяко?

— Не.

Пресегна се и извади замразен чийзкейк. На кутията имаше залепена умолителна бележка: „Моля ви, не го крадете. Получавам финансови помощи. Джени Дрекслър.“

— Колко трогателно — огледа се бързо надолу и нагоре по коридора. — Идва ли някой?

— Не.

Мушна кутията под сакото си и подсвирквайки си, тръгна към стаята ми. След като затворих вратата, той изплю дъвката и я залепи от вътрешната страна на ръба на кошчето ми с бързо финтиращо движение, сякаш се надяваше да не го видя. После седна и започна да се тъпче направо от кутията с лъжица, която откри върху скрина.

— Пфу. Отврат. Искаш ли малко?

— Не, благодаря.

Замислено облиза: лъжицата.

— Проблемът е, че има прекалено много лимон. Сметаненото сирене пък е малко — замълча, явно замислен над този пропуск. — Я ми кажи, през този месец с Хенри прекарахте доста време заедно, нали?

Изведнъж застанах нащрек.

— И така може да се каже.

— Говорихте ли си доста?