За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
— За толкова имаме — настоя тя, буквално натика чашата в ръцете ми и веднага я пусна, принуждавайки ме да я хвана. Подчиних се, но не чувствах пръстите си. — Никъде няма да ходиш… сега. Седни и не говори.
Не знам как стана, но след малко седях на стол. Цялото тяло ме болеше, без да мога да посоча конкретно място. Низходящата фаза на рапта. За сметка на това главата ме пилеше съвсем конкретно. И все пак трябваше да се махнем оттук. Къде, не знаех.
Ниърли четеше мислите ми без никакъв проблем.
— И къде ще отидеш? При Хауи всичко е наред — позвънихме му. — Но барът му поне за известно време няма да е особено популярен.
— Излагаме те на риск с нашето присъствие тук — обясних аз. — Не искам да правя това. Аз даже не те познавам.
— Много мило от твоя страна и недей да мислиш, че не го оценявам, но според мен в момента си доста изморен и ако трябва да преценяваш какво да правиш по-нататък, това би било като да изкатериш много висока планина. — Изгледах я безмълвно, защото нещо в думите ѝ ми се стори познато. — Докато не съм забравила… — продължи тя с извинителен тон, — Хауи попита какво да прави с кашона. Искаш ли да го запази, защото иначе… нали разбираш, това не е най-добрият вид сувенир.
— Какво имаше в кашона? — попита Суедж. Погледнах я и почувствах, че не мога да я излъжа.
— Част от Нанюн. Съжалявам, Суедж.
Погледът ѝ се замъгли и тя кимна.
— Голяма част?
— Достатъчно голяма — отговорих аз и… — какъв ужас! — едва потиснах прозявката си. Суедж като че ли не забеляза. Главата ми бе странно лека. „Как иначе след толкова адреналин?“ — помислих си.
— Знаеш ли къде е Дейвид? — поинтересува се Суедж. Гледаше в пода.
— Не — отговорих ѝ аз. — Но знам кой го е отвлякъл него и другите.
— Някой от „СейфтиНет“ ли?
— Не знам откъде е — признах аз, макар да усещах, че би следвало да знам. Имах чувството, че нещо ми се губи. Винаги се дразня, когато го изпитвам. Иска ми се то, каквото и да е, да излезе на открито и да каже каквото има да казва, вместо да се заравя в тъмните сенки на подсъзнанието ми. Сигурно това е резултатът от вземането на прекалено много наркотици… прекалено често… и прекалено дълго. Деца, поучете се, не живейте така. Прозях се отново и съвсем определено осъзнах: не, нещо не беше наред. Погледнах в чашата си — погледът ми се разфокусираше, но добре видях, че съм си изпил кафето.
— Какво ми направи? — недоверчиво попитах аз.
— Нищо лошо, и идеята не е само моя — отговори Ниърли. — Малко успокоително.
— Ти работиш за тях — успя да се превърти дебелото нещо в устата ми, което сигурно бе език. Стените плавно се спускаха към пода.
— Не работя за никого — каза тя, стана и донесе одеяло — Това е положението. Имаш нужда от малко сън. Твоите майки ще се погрижат за теб.
Последното, което съзнанието ми успя да регистрира, беше Суедж: тя се премести до мен и ми зашепна нещо на тунелен жаргон. Виждах и лицето на Ниърли — малко по-далече, с чиста кожа и големи очи, обрамчено от пищна кестенява коса.
„Красива е — реших отново аз. — Жалко, че ме убива.“ Но тази мисъл някак странно се връзваше с живота изобщо.
Събудих се, защото тялото ми силно се тресеше, но това не продължи дълго. Десет минути по-късно благодарение на чашата кафе, открадната от безукорно поддържаната кухня на Ниърли, вече бях наред. В известен смисъл изживяването бе носталгично, но не бих го препоръчал никому.
Апартаментът бе празен, но една бележка в банята ми каза къде са отишли: „Взех си почивен ден — беше написано с твърд почерк. — Отиваме на пазар по Индиго Драйв.“ Под това Суедж с разкривени букви бе добавила: „Да се видим? ps Казала на Ниърли.“
Взех си душ, без да преставам да сипя проклятия. Знаех, че трябва да съм благодарен на Ниърли, че се бе погрижила за Суедж снощи, но не трябваше да излизат сами. Освен това се сърдех, че ме бяха изработили, макар сега да се чувствах много по-добре. Не че лицето, което виждах в огледалото, можеше да се причисли към човешкия род, но вече поне напомняше някои сродни животински видове. Върнах се в дневната и открих купчина мъжки дрехи, подредени грижливо и несъмнено предназначени за мен. Размерът беше моят: черен костюм и риза в среднощно синьо. Доста по-официално от обичайното ми облекло и макар да нямах представа откъде са се появили, все пак ги облякох, скрих ги под палтото си и излязох от апартамента, без да се разделям с втората си чаша кафе. Добре де, какво като се бях накиприл така? За мен тези неща са без значение. От друга страна, можех ли да изляза на „Индиго Драйв“, опръскан с чужда кръв?