Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
– Вижте – казва Томас. – Ето още един знак.
Вдигам поглед. Черна дървена табела е закачена за един дънер. С бяла боя е изписана фразата: „По света има много красиви места“.
– Доста странно – казва той и всички свиваме рамене.
– Излъчва смирение. Сякаш знаят, че тази гора е красива, но не е най-красивата – коментира Кармел.
Джестин се усмихва на репликата, но като минаваме покрай табелата, нещо започва да гъделичка съзнанието ми. Образи започват да прескачат в съзнанието ми, несвързани, измислени неща, които не съм виждал наистина, като страници в книга.
– Знам това място – казвам тихо точно в същия момент, когато Томас сочи и казва:
– Там има още един.
Този път пише: „Спомнете си любовта на семейството“.
– Доста са напосоки – казва Кармел.
– Изобщо не са напосоки, ако знаеш къде сме – казвам аз и всички ме поглеждат напрегнато.
Не знам с какъв акъл Гидиън ни е пратил тук. Като го видя в ордена, може просто да му извия врата. Поемам дълбоко дъх и се ослушвам; абсолютното нищо се блъска на талази в тъпанчетата ми. Не пеят птички, не притичват катерички. Дори вятърът не свири. Полъхът е заглушен от плътността на дървесната маса. Под пласта чист въздух носът ми едва го усеща, смесен с дъха на глинеста почва и гниещи растения. Това място е осеяно със смърт. За това място съм чувал само от шарлатани като Руди Бристол-Маргаритката, място, което се е превърнало в страшна история за лагерния огън.
Гората на самоубиеца. Ходя през шибаната Гора на самоубиеца заедно с две вещици и нож, който привлича мъртвите като скапан морски фар.
– Гората на самоубиеца? – изскимтява Томас. – Как така Гората на самоубиеца?
Което, разбира се, предизвиква взрив от подобни тревожни въпроси от страна на Кармел и дори няколко от Джестин.
– Ами така, точно както ви звучи – отговарям и се взирам мрачно в безполезните табели, които реално не вършат никаква работа да променят решението на дошлите тук. – В тази гора хората идват, за да умрат. Или, по-точно, за да се самоубият. Идват от цял свят. Да вземат свръхдоза, да си прережат вените или да се обесят.
– Това е ужасно – казва Кармел.
Прегръща раменете си и се приближава до Томас, който също се накланя към нея, като изглежда достатъчно позеленял да е в тон с мъха наоколо.
– Сигурен ли си?
– Мисля, че да.
– Ужасно е. И единственото, което са направили, е да сложат тези смотани табели? Трябва да има… патрули или… лекари, или нещо.
– Представям си, че има патрули – казва Джестин. – Само че за да събират телата, а не за да предотвратяват самоубийствата.
– Какво значи „представяш си“? – питам. – Не ми казвай, че не си знаела откъде ще минем. Щом аз го знам от другата страна на земното кълбо, ти трябва да го знаеш като нещо в задния ти двор.
– Ами, разбира се, че бях чувала – казва тя. – От момичетата в училище и разни подобни. Но не мислех, че реално съществува. Беше като историята за гледачката, която вдига телефона и обажданията идват отвътре в къщата. Като Баба Яга.
Томас клати глава, но няма причина да не ѝ вярваме. Гората на самоубиеца не е нещо, за което полицията би искала да се говори публично. Повечето хора идват просто за да се самоубият.
– Не искам да минавам през нея – заявява Кармел. – Просто… не ми се струва редно. Трябва да заобиколим.
– Няма откъде да заобиколим – казва Джестин.
Но, разбира се, че трябва да има. Не може Гората на самоубиеца да граничи с нищото.
– Трябва да минем през нея. Ако се отклоним, може да се загубим, а ти беше права, като каза, че има километри и километри гора, в която може да умрем. Не ми харесва идеята да ставам още едно мъртво тяло в гората.
Последното изречение прави силно впечатление на Томас и Кармел и очите им започват да шарят по дърветата наоколо. Явно аз ще съм решаващият глас. Ако опитам да намеря друг път и да заобиколим, Джестин ще дойде с нас. И може би така трябва да направя. Но няма. Защото този призрак в хана не беше тестът, който орденът е планирал. Това е тестът. А и вече стигнахме дотук.
– Просто стойте близо един до друг – казвам аз и надеждата изчезва от изражението на Кармел. – Едва ли ще е нещо по-страшно от това да видим няколко трупа. Само бъдете нащрек.
Сменяме формацията, аз вървя напред, Джестин най-отзад, а Томас и Кармел по средата. Когато минаваме покрай втората табела, не мога да се отърся от чувството, че влизаме в черна дупка. Но това е чувство, с което вероятно трябва да свикна.