Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Отидоха до Мюнхен не само за да се разходят и да видят катедралата, но и за да сменят в агенцията на „Аерофлот“ билета на Олеся. Оказа се, че е за икономична класа, и то от най-евтините, и дори не може да се върне. С него може само да се лети, а ако не — да го изхвърлиш. Освен това тя трябваше да отлети два дни преди Ситников, което никак не му допадна. Той купи на момичето билет бизнес класа за своя полет. Разбира се, спокойно можеше да я пусне и два дни да остане сам, но кой знае защо не успя да го направи и това се превърна във второ звънче за Вячеслав Антонович. „Ама какво се вкопчих в тези два дни? Голяма работа, някакви си два дни! И билетът е скъп. Човек би помислил, че не мога да я видя в Москва. Глупост някаква“ — повтаряше си той, докато се носеше със ските по стръмните склонове. Още тогава започна да разбира, че изобщо не е в състояние да се раздели с Олеся.
Решението дойде внезапно, когато вече пиеха кафе на мюнхенското летище.
— Искам ти винаги да бъдеш с мен. Но аз съм женен, съпругата ми е тежко болна, умира. Колко ще продължи това — не се знае, може да е година, а може да станат и пет. Не мога да я оставя.
— Разбирам — тихо каза Олеся. — Но ако искаш, аз ще те чакам. Искаш ли?
— Не. — Той каза това толкова рязко, че момичето трепна.
— Защо?
— Не искам някой да чака смъртта на жена ми. Това е жестоко. А не мога да ти предложа просто ролята на моя любовница.
— Защо? Аз нямам нищо против.
— Не, моето момиче, така не съм съгласен — позасмя се Ситников. — Повярвай ми, знам как става. Отначало сме луди един по друг, после ти започваш да капризничиш, защото не мога да прекарвам с теб отпуски, почивни дни и празници, не мога да ходя с теб вечер по ресторанти, клубове и където там ходят младите жени. Ще се срещаме тайно, като през цялото време ще изпитваме страх, че някой ще научи, някой ще ни види. Ти ще започнеш да се дразниш, аз ще започна да се уморявам от твоите претенции, а после ти ще кажеш, че искаш нормално семейство и дете, родено в законен брак. И аз няма да мога да ти възразя. Няма да мога да те задържа. Няма да имам в ръцете си нито един коз. Ето така става всичко — винаги. И то ще започне не след десет, а само след половин година.
— И какво предлагаш? Да се разделим още сега?
Тя вдигна глава и погледна Ситников в очите.
— Не искам да се разделям с теб — бавно изрече той, без да отмества поглед. — Затова ще се омъжиш за сина ми.
— Какво?!
— Ще се омъжиш за моя син — повтори той, като леко повиши тон. — И ще останеш в моето семейство. Ще имаш съпруг, ще можеш да родиш дете в брак. И ще имаш мен. И ние ще можем да се срещаме напълно открито, без да се крием от никого, защото ще бъдем едно семейство. Ще се виждаме пред очите на всички и на абсолютно законно основание. Няма да е нужно да си звъним по телефона и да дишаме в слушалката или да измисляме несъществуващи хора, които уж са набрали грешен номер. Няма да е нужно да наемаме жилище или да молим за ключове познати, които в удобен момент заминават на вилата си. Всичко това е отвратително, примитивно и изтъркано донемайкъде. Аз намерих нов, неизползван от никого начин да запазя до себе си жената, която ми е скъпа. И никой никога няма да се досети какво става в действителност.
— Ловко се разпореди с моята съдба.
— Направи нещо по-добро, ако можеш. Е? Слушам твоите предложения. При това не забравяй, че моят син не е глупав човек, привлекателен е и успешно се занимава с бизнес. Тоест има пари. Не милиони наистина, но напълно достатъчно.
— Ти си толкова сигурен, че той ще поиска да се ожени за мен — промърмори Олеся, отпивайки от кафето си. — Ами ако не поиска? И изобщо как е той на любовния фронт? Има ли си постоянна приятелка?
— Това няма значение. Той ще се ожени за жената, която аз му посоча. Твоята задача е да се запознаеш с него и да направиш така, че да те представи на родителите си. Всичко останало остави на мен. След една седмица, най-много след две той ще смята, че никога не би намерил по-добра съпруга от теб.
— О, да, ти определено имаш дарба да убеждаваш. — Олеся допи кафето си и наля в чашата си вода от бутилката. — Мен ме омая за пет минути.
— И то при положение, че изобщо не те познавах — добави с усмивка Ситников. — А пък на сина си познавам и кътните зъби.
Той напрегнато чакаше какво ще каже тя. Ако започнеше да отказва, да се възмущава или да изрича тъпи клишета от рода на: нима не му е жал със собствените си ръце да даде любимата си жена на друг мъж; ако кажеше нещо от този род — значи се бе излъгал в нея, не бе разбрал нещо, не бе разчел, не бе усетил. А ако беше така, значи те не бяха сродни души, нищо подобно, и тогава можеше да става каквото ще, нямаше да му е жал. Момичета, красиви като нея, той лесно можеше да си намери за дву- тримесечни наслади.