Капан за мишки

Сутрин ходеха по склоновете, а следобед Ситников я развеждаше из града, пиеха кафе с чудни десерти в сладкарницата на Банхофщрасе. Олеся изпитваше опасения от баварската кухня, ястията й изглеждаха прекалено изобилни и калорични, затова за вечеря отиваха в елегантното ресторантче „Ел Греко“, където тихо звучеше гръцка музика. Младите симпатични гръцки сервитьори приветливо се усмихваха и им поднасяха вкусна и достатъчно диетична средиземноморска храна: печени на грил зеленчуци, риба, агнешки ребърца и сос „цацики“, в който Олеся просто се влюби. Тя усърдно учеше гръцките думи, отпечатани на салфетките, и след няколко дни смело изричаше „калимера“, когато влизаше в ресторанта, и „то логариазмо“, когато трябваше да поискат сметката, както и „паракало“ и „евхаристо“, което означаваше „моля“ и „благодаря“. След вечеря отново се разхождаха, наслаждавайки се на тихо сипещия се сняг, и вече накрая, на прибиране в хотела, изпиваха в бара по чаша червено вино. Ситников, който се грижеше за формата си, не си позволяваше друг алкохол по време на почивката. Олеся също нямаше влечение към концентратите.

Веднъж той й показа комплекс от мрачни сиви сгради и й обясни, че това е център за подготовка на специалните части на НАТО, а по-рано тук се е намирала натовската разузнавателна школа. Именно за нея бе говорил Михаил Тулев, героят на Георгий Жонов във филма за резидента. Тази информация остави Олеся абсолютно равнодушна, от което Вячеслав Антонович си направи извода, че дори да бе гледала филма, сигурно бе само веднъж и не си го спомняше добре. В този момент особено остро почувства трийсетте години, които ги деляха.

Ситников постоянно очакваше, че един прекрасен ден те ще се сблъскат с Олесиния приятел и непременно ще последва някаква грозна сцена. Градът беше малък, всички туристи се тъпчеха из едни и същи улички и срещата му изглеждаше неизбежна. Но кой знае защо, тя им се размина. Сигурно този тип наистина прекарваше цялото си време в компанията на безброй халби бира, а може и да бе напуснал Гармиш. Във всеки случай маршрутите им нито веднъж не се пресякоха, макар че и двата хотела се намираха близо до гарата, на около триста метра един от друг. Най-учудващото беше, че той дори не се опита да намери Олеся по мобилния й телефон. Вячеслав Антонович дълго се диви на този факт, после я попита.

— Ами изключила съм си мобилния, та да не ме тормози — равнодушно отвърна момичето. — Пък и му оставих напълно ясна бележка. Трябва да си пълен идиот, та след нея да се опитваш да ме намериш.

Вячеслав Антонович, който не забравяше обещанията си, я попита кога иска да отидат до Австрия или Франция, на което Олеся отговори, че и тук се чувства добре и изобщо не е почитателка на екскурзиите и дългите автомобилни преходи. Но ако той не се е отказал, би прескочила до Мюнхен. Първо, защото е близо, само на осемдесет километра по хубав аутобан, и второ, ще й бъде интересно да зърне прочутата катедрала, в която на пода са отпечатани следите на дявола.