Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Измислих още няколко начина, които биха могли да улеснят както процеса на припомнянето, така и издирването на точно онези краища на нишката, които бихме могли да дръпнем. Едни краища несъмнено щяха да се скъсат веднага, други — малко по-късно, но щяха да се намерят и такива, които можеха да размотаят цялата макара. Или цялото кълбо, както ви е по-удобно.
Трябва да отбележа, че моите зверчета проявиха неприсъща за тях деликатност, съчетана с безстрашие. Вероятно Ринго им бе съобщил, че гостенинът не е страшен, не посяга с ръце и не досажда с глупости, тоест не се опитва да гали и мачка, освен това определено не е котешки доктор, защото не мирише на лекарства. А шунка не дават. Пръв подаде любопитния си нос Айсор, но тъй като той е черен и надничаше от неосветения коридор, Мусатов не го забеляза. После събраха смелост и останалите — светото семейство в състав Приятел, Арина и Карма. Но никой не пристъпи прага на стаята. Мълчаливо се настаниха в отвора на вратата в еднакви пози, като поставиха предните си лапички в трета позиция (така твърди Светка, а тъй като тя се е занимавала с балет, аз й вярвам), и зачакаха кога ще ги забележим и ще припаднем от тяхната неземна красота. Нито един звяр не дойде при масата и не поиска месо. Може Андрей да им бе харесал и те искаха да се покажат възпитани пред него, а може би все пак изпитваха боязън и бяха предпочели да не се приближават. Специално старият Ринго няма страх от нищо и от никого, стане ли нужда, използва тежестта си, но останалите ми дечица са по-дребни и по-плашливи.
Когато Андрей видя цялата ми сюрия, първо изпадна в шок, после, кой знае защо, дълго се киска, сетне произнесе една възхитена тирада, която ме задоволи напълно. Определи безпогрешно и породата на светото семейство — американски екзот, поколеба се само относно Айсор. Казах му, че и аз не знам точно каква порода е той, защото беше подхвърлен — може би бенгалец, може би руска късокосместа, а най-вероятно — смес от едното и другото с нещо трето, например с бомбайска котка.
— Разбирате от котки — казах.
— Не много. Жена ми беше любителка и докато живяхме заедно, цялата къща бе препълнена с книги за котки, илюстровани енциклопедии и справочници. Така че съм придобил знанията си по неволя. А собствен опит нямам, никога не сме държали котки вкъщи. Само кучета, и то отдавна.
На сбогуване дадох на Мусатов визитната си картичка — и аз не знам защо. Та нали нямах намерение да се набърквам в неговия случай и не исках да участвам дори частично, и то не защото по някакви причини ми е неприятно, просто това не ми е интересно, имам си сума ти други служебни грижи. Но си помислих, че щом пръв съм проявил инициатива и съм подсказал някои идеи, така съм му дал право да се обръща към мен поне с въпроси. Както е казал Малкият принц, ние сме отговорни за онези, които сме опитомили. Като протягаме ръка за помощ, ние сякаш даваме на отсрещните да разберат, че сме готови да помагаме и занапред. С една дума, сложни работи…
Вячеслав Антонович Ситников не можеше да понася да закъснява. За където и да било. За работа, за приятелски срещи, камо ли пък за срещи с жени. Да се появи в определеното време, точно на минутата, беше негова страст, с която Ситников се гордееше от младини. Наистина, във времената на неговата комсомолска и партийна младост в това нямаше нищо сложно, тъй като колите по пътищата бяха къде-къде по-малко и задръстванията бяха рядкост, но и сега, в епохата на тоталната автомобилизация, той съумяваше да не отстъпва от отдавна установеното свое правило.
И днес той се прибра вкъщи точно в часа, който бе обещал: осем и половина вечерта. На десетина метра от входа видя колата на Олеся — тъмнозелена мазда. Докато прибираше пощата от кутията, чу сладникавия глас на портиерката:
— А Олесенка вече се прибра, чака ви за вечеря.
Застанал с гръб към любопитната и всезнаеща женица, Ситников гнусливо се намръщи, но когато се обърна, лицето му беше приятно във всяко отношение.
— Вие знаете дори за вечерята, така ли, Тамара Ивановна?
— Ами тя домъкна две чанти продукти. За кого друг, ако не за вас?
— За мен, за мен са били — снизходително се усмихна той и тръгна към асансьора.
— Добра снаха имате, грижовна — продължи да бъбри портиерката след него. — Откак погребахте Олга Павловна, не ви оставя сам…
Тя май се канеше да развие мисълта си, но вратата на асансьора се затръшна и Ситников с облекчение разкърши рамене. Олеся — съпругата на сина му Григорий, идваше тук, без да се крие, Ситников не превръщаше посещенията й в тайна нито за съседите, нито за собствения си син. Какво особено има в това, че грижовната снаха навестява овдовелия си свекър, пазарува му, готви, разтребва жилището? Това не само е естествено, но и във всяко отношение похвално. Няма Гриша да готви на баща си я! Още повече че синът е много зает с бизнеса си, а неговата млада съпруга не работи никъде и има повече от достатъчно време да се грижи и за съпруга, и за свекъра си.