Фаворитката на султана

Седнали сме на килим пред главния му павилион и той се е загледал в небето.

– Астрономите ми казват, че същите звезди, които ни огряват сега, са огрявали и Пророка, докато е седял пред входа на пещерата на Хира. Виж Аш Шаула, протегнатата опашка на скорпиона. – Посочва към безбройните неразличими светли точици в нощното небе – Ат-Тинин, змията. Саад ал-Малик, звездата на великия крал. – Взира се в последната блещукаща светлинна известно време, мълчалив, замислен, а луната очертава профила му и хвърля сребрист отблясък в очите му. Накрая той пита: – С какво ще бъда запомнен, Нус-Нус?

Има ли по-опасен въпрос, на който да отговоря честно? През годините сме обсъждали много неща, но проблемите са били предимно от практическо естество: предимствата на вълната през зимата и на памука през лятото; качеството на солта от различните източници – морето и пустинята; природата на котките и камилите. Беше ме разпитвал за Венеция, но забелязах как очите му станаха безизразни, като му разправях за водните улици: той не би могъл да си представи такова нещо като канал, нито пък да се поинтересува от него. Ала когато заговорих за архитектурата и пищната украса, слушаше внимателно и зададе много въпроси. Беше ме разпитвал за езиците и превеждането, особено по отношение на техническите термини; обсъждахме дори Аристотел, Омир и Плиний – автори, които поради факта, че предшестват зараждането на исляма, представляват по-безопасна тема от любимия ми Руми с полета на изпълненото му с възторг въображение и опасните му еретични мисли. Исмаил досега не е показвал и намек за съмнение или ранимост и не знам какво да отговоря.

– Като велик крал? – рискувам.

Бавно кима.

– Но кое прави един крал велик? Какво ще разкаже историята за мен?

– Не знам много за тези неща, господарю.

Извръща тъмните си проблясващи очи към мен.

– Абделазиз ми каза, че самият ти си син на крал.

Бих могъл да отрека и да улича великия везир в лъжа, но това би било неистина, макар кралството на бедния ми баща към края да беше малко по-голямо от един от павилионите на Исмаил и аз никога да не съм възприемал себе си като принц. Извръщам глава.

– Ала далеч не велик крал, господарю, няма място за сравнение.

– Хайде, момче, недей да скромничиш.

Има ли нещо по-изнервящо от ледения поглед на палач, втренчен в теб в очакване да му възразиш? Отчаяно се опитвам да изровя в съзнанието си всичко, което знам за кралете от думите на гриотите – западноафриканските разказвачи на приказки, и от песните и историите им край огъня. Имената им изскачат в главата ми: фараонът Ахенатон, Аския Тур, кралят на Сонайската империя, Цезар в Рим, Ханибал, Кир, Александър и Сюлейман, който съсякъл дете на две и дал по една половина на двете майки или нещо подобно. С братята ми много се увличахме в кървавите подробности в тези истории – затворници, чиито черепи са били смазвани под краката на слон; погребани живи врагове; бебета, изгаряни в жертва на езически богове, кланетата във Вавилон... Хрумва ми, че може би жестокостта е необходимо качество за един крал; или пък положението на крал предизвиква подобно поведение в хората. Дали склонността към насилие тласка човек към короната? Говори се, че Исмаил се е справил с повече от десет правомерни наследници на короната по пътя към трона на Мароко, при все че не знам каква част от това е истина. А може властта да променя душата на човек и той да си мисли, че е повече от останалите? Ако всички ми се кланят, отнасят се с мен сякаш съм Господ, слязъл на земята, удовлетворяват всичките ми прищевки, хвърлят се ужасени в краката ми и извръщат поглед, докато проливам кръв, щях ли и аз да бъда като Исмаил? Самата мисъл за това е равносилна на измяна и се боя, че може да е изписана по лицето ми. Вече се забавих твърде много. Бързо, Нус-Нус, кажи нещо. Кажи нещо!