Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Нощ, дъжд, кола и ти в колата — няма по-пълна самота от тази. И аз й се радвах от сърце. Между една точка на картата и друга точка на картата в колата под дъжда се намира самотата. Казват, че човек се проявява като личност само в отношенията си с другите. Няма ли наоколо ти други хора, преставаш да съществуваш и ти, защото постъпките ти, които са твоята същност, придобиват смисъл само при общуването с другите. Много успокоителна мисъл, когато нощем седиш сам в колата под дъжда, защото тогава ти вече не си ти, а щом не си ти и изобщо не си никой, можеш да се отпуснеш на облегалката и да си починеш истински. Взимаш отпуска, за да си починеш от самия себе си. Усещаш само равния пулс на мотора под нозете си, който като някакъв паяк преде от металната си утроба тънка нишка звук и тя, тази нежна жичка, тази невидима връзка единствена свързва едното твое „аз“, което току-що си оставил на едното място, с другото твое „аз“, в което ще се превърнеш, когато стигнеш на другото място.
Няма да е зле някой ден да събереш тези две „аз“ на чаша уиски. Или да уредиш семеен излет на всички твои „аз“ — някъде в гората, с печено на шиш. Забавно би било да ги чуеш какво ще си говорят помежду си.
Но сега няма нито едно от тях, аз съм в колата и карам посред нощ в дъжда.
Да ви обясня защо съм в колата. Преди трийсет и седем години, в 1896, един набит, смислен, около четирийсетгодишен човек с тъмен костюм и очила с метални рамки — Учения прокурор — пристигнал в един дърводобивен център в Южен Арканзас, за да разпита свидетели и да извърши следствие по някаква голяма афера с дървен материал. Представям си що за център е било това. Бараки, пансион за началниците и инженерите, поща, магазин на компанията, израснали направо на червената глина, а наоколо, докъдето ти поглед стига — дънери, между тях някоя крава, вой на триони, които чегъртат право в мозъка ти, и влажен мирис на стърготини, толкова сладък, че чак ти се повдига.
Не съм виждал това градче. Кракът ми дори не е стъпвал в щата Арканзас. Но мислено аз и сега виждам градчето. Пред вратата на магазина стои момиче с руси коси, сплетени на две тежки плитки, с големи сини очи и едва забележими гладни вдлъбнатинки на бузите. Да речем, че носи басмена салатенозелена рокля, защото салатенозеленото е приятен, свеж цвят и би отивал на русото момиче, което стои пред магазина, огряно от утринното слънце и заслушано във воя на трионите, и гледа как набитият човек с тъмен костюм си избира внимателно път сред червената кал, останала от последния пролетен дъжд.
Момичето стои пред магазина на компанията, защото в магазина работи баща й. Това е всичко, което зная за нейния баща.
Човекът с тъмния костюм остава в градчето два месеца и се занимава със своите юридически работи. Надвечер, при залез-слънце, той и момичето минават по улицата на градчето, сега вече прашна, и се отправят отвъд къщите, към дънерите. Виждам ги как стоят сред разорената земя на фона на меднокървавия летен арканзаски залез. Но не мога да разбера какво си говорят.
Когато свършва работата си, мъжът си тръгва и взема със себе си и момичето. Той е добър, наивен, стеснителен човек и във влака, където двамата са седнали един до друг на червената плюшена седалка, държи ръката й в своята — непохватно, но много внимателно, сякаш това е скъпоценна вещ, която той се бои да не изпусне и счупи.
Той я довежда в голямата бяла къща, строена от дядо му. Пред къщата се разстила морето. За нея това е нещо ново. Всеки ден тя гледа с часове морето. Понякога слиза на брега, стои там сама и съзерцава далечния хоризонт.
Зная, че това е било така — това стоене пред морето, — защото години по-късно, когато вече бях голямо момче, майка ми ми каза веднъж:
— В началото, когато дойдох тук, стоях дълго до пътната врата и гледах водата. Стоях така с часове и не можех да си обясня защо. После това мина. Мина дълго преди да се родиш ти, момчето ми.
И тъй Учения прокурор отишъл някога в Арканзас, а пред вратата на магазина стояло момичето и това обяснява защо аз бях в колата, която карах посред нощ в дъжда.
Влязох във фоайето на хотела към полунощ. Администраторът ме повика и ми даде някакъв телефонен номер, на който да се обадя.
— Едва не умориха телефонистката — каза той. Номерът не ми говореше нищо. — Казаха да търсите някаква госпойца на име Бърк.
Реших първо да се обадя от кабината във фоайето, а после да се кача в стаята си.
— Хотел „Маркейм“ — обади се отривисто телефонистката и аз поисках госпожица Бърк.