Цялото кралско войнство

Тя нито помръдна, нито каза нещо. Само ме гледаше мълчаливо и аз видях, че очите и се наливат със сълзи, че тя ме обича, защото все пак бях неин син. И че времето не означава нищо, но това лице с тези блеснали, преголеми очи беше старо лице. Кожата под вдлъбнатините на бузите и под блесналите очи бе поувиснала.

— Но не мисли, че съм опрял до твоите пари.

Тя ме хвана нерешително, кротко за дясната ръка, по-точно за пръстите, и ги събра в шепата си.

— Нали знаеш, момчето ми, че всичко, което имам, е твое. Нима не знаеш това?

Не отвърнах нищо.

— Не го ли знаеш? — попита тя, стискайки сега пръстите ми, като че те бяха краят на въже, което някой й е хвърлил във водата.

— Знам — чух аз собствения си глас и размърдах пръсти, за да ги освободя, но в същото време усетих как сърцето ми изведнъж се размеква и разтапя в гърдите като снежна топка, когато я стискаш в ръка. — Извинявай, че ти наговорих такива неща — казах. — Но, дявол да го вземе, защо изобщо трябва да разговаряме? Не може ли, когато си дойда за ден-два, да не говорим, да не си отваряме устата?

Не отвърна, но продължаваше да ме държи за пръстите. Аз ги измъкнах и казах:

— Ще ида да се окъпя, докато стане време за вечеря. — И тръгнах към вратата.

Бях сигурен, че не се е обърнала, за да ме изпрати с поглед, но докато прекосявах стаята, имах чувството, че са забравили да спуснат завесата зад мен и хиляди очи са се вперили в гърба ми, а ръкопляскания няма. Може би тия кретени не разбираха, че представлението е свършило. Може би не знаеха, че сега е моментът да ръкопляскат.

Качих се горе и се потопих до ушите в горещата вана. Да, представлението беше свършило. Беше свършило още веднъж. Сега, щом се навечерям, ще се кача в колата и ще се понеса като бесен към града по новото бетонно шосе сред тъмните, прорязани от ивици мъгла поля, ще стигна в града към полунощ, ще се кача в стаята си в хотела, където нямам нищо свое, където никой не знае името ми и никой няма да размени нито дума с мен.

Както си лежах във ваната, дочух шум от кола и разбрах, че Младия ръководител се връща. Сега той ще отвори входната врата, а жената с крехките изправени рамене ще стане от дивана, ще заситни към него и ще му поднесе старото си лице като някакъв подарък.

И бог да му е на помощ, ако на неговото лице не е изписана благодарност.

Два часа по-късно седях в колата, Бърдънс Лендинг и заливът бяха вече зад мен, а чистачките на стъклото потракваха тихо, като някаква машинка вътре в мен, която бе по-добре да не спира. Отново валеше дъжд. Капките излитаха от мрака и се люшваха в светлината на фаровете, сякаш завеса от лъскави метални мъниста, през която колата непрекъснато се провираше.