Тайната на сътворението

Роб потри уморено лице. Бяха кацнали посред нощ и успяха да дремнат на пресекулки за два-три часа върху неудобните пейки в чакалнята, но това не премахна стреса напълно. Последното денонощие беше изумително, наситено със събития. Но какво да прави сега?

— Хей, войнико! — Кристин му подаде кутийка диетична кола. — Реших, че имаш нужда от това.

Роб пое колата с благодарност и я отвори. Ледената газирана напитка щипеше наранената му устна.

— Наред ли е всичко у дома, Робърт?

— Да… — Той се загледа как китайски бизнесмен оглежда съдържанието на кошче за смет. — Не, всъщност не съвсем. Семейни работи…

— Аха… — Тя обиколи с поглед залата. — Виж само. Всичко е толкова обикновено. — „Старбъкс“, „Макдоналдс“… Никога не би си помислил, че снощи за малко не ни отвлякоха.

Роб разбираше какво има предвид Кристин. Въздъхна и изгледа таблото с разписанието на заминаващите полети с ненавист. До самолета им за Лондон оставаха още много часове. Наистина му беше омръзнало да стои тук и да се чуди как да убие времето, но и не му се щеше да се връща в Лондон, ако дъщеря му нямаше да бъде там. Просто не виждаше смисъл. Това, което наистина искаше, беше да разплете историята до край и да завърши случая. Вече беше говорил с редактора си и му беше разказал последните събития, макар че му спести някои от по-неприятните подробности. Стив изруга два пъти и чак тогава попита Роб дали е на сигурно място. Роб отвърна, че е в безопасност и че въпреки всичко се чувства добре. Едва тогава Стив колебливо даде съгласието си Роб да продължи разследването. „Стига да не те застрелят в главата“, завърши той и дори обеща да преведе малко пари по сметката на Роб. И така, всичко сочеше в една посока — не се отказвай, не се предавай, натисни и завърши статията.

Но имаше един голям проблем — Роб не знаеше какво мисли Кристин. Преживяното в музея беше мъчително и стресът беше голям. За себе си журналистът знаеше, че може да се справи, тъй като беше привикнал към опасностите. Беше успял да се възстанови след Ирак, при това за доста кратко време. Но можеше ли да очаква, че и Кристин ще е толкова издръжлива? Тя беше учен, не журналист на лов за новини. Той допи колата си и се запъти към кошчето, за да изхвърли кутийката. Когато се върна, тя го изгледа критично и с лека усмивка.

— Не ти се прибира у дома, нали?

— Как позна?

— Мръщиш се на таблото за заминаващите полети, сякаш е най-лошият ти враг.

— Съжалявам.

— Чувствам се точно по същия начин, Робърт. Твърде много работи останаха недовършени. Не можем просто да избягаме, нали?

— И… какво ще правим?