Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Стана така, че боговете се усмихнаха на Джанси. Рани наистина роди син, при това почти без изскимтяване, ако се вярваше на прислужниците, присъствали на раждането.
Празненствата, които последваха, надскочиха и най-смелото въображение.
Може и да беше най-студената част на декември, но в продължение на цяла седмица градът беше пълен с празнуващи хора. Събираха се по улиците и се поздравяваха един друг така, сякаш някоя жена от техните семейства беше родила син. По храмовете се раздаваха сладкиши и камбаните звъняха от сутрин до мрак, така че макар времето да беше мрачно, градът беше щастлив.
А вътре в двореца масите, колоните, касите на вратите и первазите на прозорците бяха украсени с гирлянди от ярки зимни цветя, донесени от градините на раджата. По дворовете бяха разпръснати розови листенца, навсякъде гореше жасминово масло. Уханието на цветята се смесваше с ароматите на всевъзможни видове къри и печени меса, идващо от кухните, и из целия дворец се сервираха по две пълни яденета на ден с гъсто ласи6 за пиене и сладкиши за десерт. Ежедневно се приготвяха толкова много сладкиши — пуран пури, шира, анараса — че опитването на всичките беше абсолютно невъзможно.
Както му беше обичаят, рани беше прикована към леглото си за един месец, увита като буба в копринения пашкул на своите покои, чиито прозорци бяха плътно затворени и където не се допускаха никакви посетители с изключение на най-доверените ѝ слуги и доктор Бхагват. Даже на Кахини беше забранено да влиза там. Сундари каза, че рани била изпълнила всички ритуали, свързани с раждането — стените на покоите ѝ били варосани, а на пръста си носела свещен пръстен от тревата куша за по-бързо и успешно възстановяване.
Тъй като знаехме, че рани е много щастлива, всички си позволихме да се забавляваме в нейно отсъствие, като залагаме на различни имена за детето. Но единайсет дена след раждането на детето се появи свещеникът, който трябваше да проведе церемонията по даването на име. Името му щеше да бъде Дамодар. Към него щеше да бъде добавено „рао“ като знак за благородния му произход.
През същия следобед раджата организира процесия, с която да ознаменува появата на Дамодар рао.
Дургавасите не бяха част от парада, но на нас беше позволено да гледаме как раджа Гангадхар се качва на любимия си слон — огромно животно, което той беше кръстил Сидхабакш — а после да вървим след процесията, докато се виеше по богато украсените улици на Джанси. Беше изумително да гледаме как раджа Гангадхар се извисява далече над нас в креслото си от сребро и кадифе така, сякаш е бог. Около него яздеха слугите му, вдигнали трите символа на царската власт — метличката чаури, чадъра и сребърните пръчки. И трите символа проблясваха под лъчите на ниското зимно слънце. След слона яздеше свита от бели коне, облечени в церемониални униформи. А зад тях се нижеше процесия от каруци, носещи даровете за принца на Джанси — коприни, гоблени, мраморни вази, дървени играчки и изящни медни статуетки от Лалитпур.
Хората се просваха на земята, когато процесията стигнеше до тях. Даже британските офицери, чиито съпруги с коси с цвят на лен се пазеха дори от зимното слънце с брокатени чадъри, спираха, за да гледат.
— Довечера ще има представление в театъра! — обяви Сундари. — Нещо от „Рамаяна“.
„Рамаяна“ е един от нашите най-свети текстове, затова три вечери подред щяха да се играят представления по нея в чест на раждането на Дамодар.
— Още една пиеса от „Рамаяна“! — възкликна Кахини. — О, радост!
Но истината бе, че тя като че ли се радваше да излезе за малко от Панч Махал. От раждането на Дамодар насам нито една от нас не беше ходила на майдана и обичайният ни режим от тренировки, къпане и посещение в храма беше напълно прекратен.
Всички облякохме най-хубавите си ангарки, увивайки се в по два големи шала от пашмина, дар от рани по случай раждането на Дамодар. Но дворът ни посрещна с дебел слой скреж по земята, затова Сундари реши, че всички трябва да се върнем обратно и да се преобуем. Коприната на пантофките ни нямаше да издържи кратката разходка до барадарито на раджата.
— Сита! — изникна облечен в двуредно сако Арджун в мига, в който останалите жени бяха влезли вътре. — Нося ти нещо! — държеше бяла торбичка, в която най-вероятно имаше книга.
Някои от дургавасите се обърнаха назад и ни изгледаха.
Без да им обръща внимание, Арджун се усмихна и ми поднесе торбичката с думите:
— Нещо за забавление!
И ме проследи как отварям книгата под мъжделивата светлина на фенерите. Оказа се сборник поеми от Хафиз.
6
Ласи — индийска напитка, представляваща айран с различни видове подправки към него. — Б.пр.