Момиче на пружина

Вместо това се боричкаше охотно с децата си и ревеше: „Аааа, вие сте синове на тигър! Много сте свирепи! Не мога да ви надвия!“ А те се смееха, мятаха се отново отгоре му и той ги оставяше да победят, показваше им разни номерца, които беше научил след края на спортната си кариера, номера, които трябваше да знае всеки уличен боец, там, на улицата, където битките не са ритуални и където дори шампионите имат какво да научат. Учеше ги как да се бият, защото само от това разбираше. Колкото до другото — онова с чакането, — за него и без това не би могъл да ги подготви.

Тези мисли се стълпиха в главата му, когато обърна картичката на Прача, а сърцето му се сгъна навътре като камък, който се свива под гигантски външен натиск, сякаш центърът на съществото му потъваше шеметно в дълбок кладенец, повличаше вътрешностите му след себе си, а него оставяше празен, кух.

Чая.

Свита до някаква стена, с превръзка на очите, ръцете — зад гърба, глезените — вързани. На стената — надраскано с кафяви букви, навярно засъхнала кръв — пишеше: „С поздрав до министерството на околната среда“. На едната буза на Чая тъмнееше синина. Беше със същата пола фа син, която носеше сутринта, когато му направи гаенг кию уан за закуска и го изпрати през смях.

Джайде се взираше изтръпнал в снимката.

Синовете му може да бяха бойци, но за тази война не знаеха нищо. Самият той не познаваше правилата на тази битка. Безлик враг, който се пресяга да го докосне по гърлото, който плъзва демонските си нокти по лицето му и шепне: „Мога да те нараня“, без нито за миг да покаже лицето си, без да излезе на светло като негов противник.

Джайде понечи да попита, но гласът му не му се подчини. След няколко опита успя да изграчи:

— Жива ли е?

Прача въздъхна.

— Не знаем.

— Кой го е направил?

— Не знам.

— Трябва да знаеш!

— Ако знаехме, вече щяхме да сме я спасили! — Прача потърка гневно лицето си, после се втренчи в Джайде. — Получихме толкова много оплаквания от теб, от толкова различни източници, че можем само да гадаем кой е отговорен за това! Може да е всеки.

Нов ужас връхлетя Джайде.

— А синовете ми? — Скочи на крака. — Трябва да…

— Седни! — Прача се пресегна през бюрото и го сграбчи. — Пратих хора в училището им. От твоите хора. Които са верни лично на теб. Единствените, на които можехме да поверим такава задача. Децата са добре. В момента ги водят насам. Искам от теб да се успокоиш и да обмислиш хладнокръвно ситуацията. Важно е да не се вдига шум. Важно е да не подплашим никого. Искаме Чая да се върне при нас жива и здрава. Раздухаме ли нещата, току-виж някой изгубил самообладание и тогава ще ни я върнат на кървави парчета.