Възходът на номер Девет

— Къде е номер Четири? — Трепвам от силния звук.

— Върви по дяволите! — изричам ядно аз. Няма да му кажа нищо.

Елла? Марина? Който и да е? Ако някой ме чува, кажете ми нещо. Нуждая се от помощ. Намирам се в някаква пустиня. Единственото, което знам, е, че съм близо до база на правителството на САЩ и ФБР ме държи в плен. Отиваме някъде, но не знам къде. И нещо не е наред с мен. Не мога да използвам заветите си.

— Кой беше с теб в Индия, номер Шест? Кои бяха мъжът и двете момичета?

Мълча. Представям си лицето на Елла. Най-младият жив лориенец. Представям си колко ѝ тежи този факт. А сега остана и без Крейтън. Само преди ден ѝ завиждах за онова, което съществуваше помежду им, а сега сепана ѝ вече го няма.

— Кои номера са те? Кои бяха момичетата? — Агент Пърди звучи нетърпеливо, но гласът е по-спокоен.

— Това е групата ми. Аз свиря на барабани. Те пеят. Обичам „Джоси“ и „Пусикет“, а вие? Харесва ми да гледам стари анимационни филми. Всички деца го правят. — Усмихвам се, устните ми пак се спукват и протича кръв. Все ми е едно. Докосвам с език кръвта и се усмихвам още по-широко.

— Шест? — Мъжът говори с по-тих глас. Предполагам, че ще опита тактиката на доброто ченге. — Номер Пет и Седем ли бяха с теб на летището в Индия? Кой е по-възрастният мъж? Кои са момичетата?

Изведнъж се оказва, че не мога да контролирам думите, които излизат от устатата ми. Гласът ми сякаш не е моят, когато казвам:

— Марина и Елла. Те са мили, мили момичета. Иска ми се само да бяха по-силни. — Какво говоря? Защо изобщо говоря?

— Марина и Елла от твоята раса ли са? Защо трябва да са по-силни? Какъв е номерът на Марина?

Този път се улавям, преди да отговоря. Изумена съм, че изобщо отварям уста да му отговоря. Съсредоточавам цялата си енергия, за да отвръщам така, както би трябвало. Сякаш водя война със себе си.

— Не знам за какво говорите. И защо продължавате да питате за някакви номера?

Гласът на агент Пърди гърми в кутията.

— Знам коя си! Ти си от друга планета! Знам, че всички деца имат номера! За бога, та при нас се намира корабът ви!

При споменаването на кораба главата ми започва да се върти. Пренасям се назад по време на пътуването ни от Лориен. Виждам се като малко дете, което гледа в празното пространство през прозореца, докато пътуваме към Земята. Храня се на голяма бяла маса и наблюдавам останалите осем деца, всяко със своя сепан. Ето едно момче с дълга, черна коса, което се смее и мята храна. Русо момиче седи до него и спокойно похапва парче плод. От другата страна на масата сепаните внимателно наблюдават децата. Виждам една малка Марина да плаче, седнала на пода. Нейният сепан е коленичил до нея и се опитва да я придума да се изправи. Помня, че имах неприятности с едно момче с къса, черна коса.

Следващото лице, което виждам, е на малкия номер Четири. Русата му коса е дълга и къдрава. С босия си крак той рита стената, очевидно ядосан на нещо. Обръща се, грабва една възглавница и я хвърля на пода. После забелязва, че го гледам, и лицето му почервенява. Подавам му една играчка, която бях отмъкнала от него. Усещам и сега вината от постъпката си така силно, както тогава. Останалите лица в помещението са неясни.