Двор от скреж и звездна светлина
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #4
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722069
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Двор от скреж и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Надеждата сгрява и най-студената нощ. Фейра, Рис и техните най-доверени приятели са погълнати от възстановяването на Двора на Нощта и променения свят отвъд. Зимното слънцестоене наближава, а с него идва ред и на заслужена почивка. Само че и празничната атмосфера не може да удържи надигащите се сенки от миналото. Докато организира първото си Зимно слънцестоене като Велика господарка, Фейра открива, че най-скъпите ѝ хора имат повече рани, отколкото е очаквала - белези, които ще окажат въздействие върху бъдещето на техния Двор.
Кралят, той беше направил всичко това. На Илейн. На Касиан.
И на нея.
Ледената вода ужили стъпалата й.
Ужили ги с отрова, със смърт, толкова крайна, че всяка частица от нея изрева гневно.
Щяха да я пуснат вътре, но нямаше да им се даде лесно. Нямаше да сведе глава пред елфическия крал.
Водата вкопчи призрачни ръце в глезените й и сякаш я задърпа надолу.
Тя се загърчи, изтръгвайки едната си ръка от стража, който я държеше.
И посочи краля с пръст.
Водата я теглеше надолу надолу надолу…
Но Неста Арчерън продължаваше да сочи с пръст краля на Хиберн.
Обещание за смъртно възмездие. Сякаш го бележеше.
Нечии ръце я тикнаха в отворените нокти на водата.
И Неста Арчерън се изсмя на страха, пропълзял в очите на краля. След миг водата я погълна цялата.
В началото
и в края
цареше Мрак —
и нищо друго.
Не чувстваше студа, потъвайки в морето от чернота без дъно, без хоризонт, без повърхност.
Но усети изгарящата болка.
Безсмъртието не беше спокойна младост.
Беше огън.
Изливаше се като разтопена руда във вените й, караше човешката й кръв да изкипи, да се изпари, превръщаше крехките й кости в млада стомана.
Когато агонията зараздира същността й и тя отвори уста да изпищи, не излезе звук. На това място нямаше нищо друго, освен мрак, болка и мощ…
Но нямаше да се даде лесно.
Нямаше да им го позволи. Да им се остави току-така, да им остави Илейн.
Нямаше да сведе глава, да им се предаде, да падне на колене.
Щеше да ги накара да си платят. Всичките до един.
И започваше с това място, с това нещо.
Започваше сега.
Впи нокти и зъби в тъмнината. Зараздира я, заразкъсва я на парчета.
Черната вечност наоколо затрепери. Загърчи се яростно.
Опита да се отдръпне и Неста й се изсмя. Изсмя се с уста, пълна със суровата мощ, която откъсна от мрака, изсмя се заради шепите вечност, които блъсна в сърцето си, във вените си.
Котелът се замята като птиче, попаднало в лапите на котка. Тя не отпусна хватката си.
Колкото той беше откраднал от нея, от Илейн, толкова щеше да му отнеме и тя.
Така и направи.
Неста и Котела се усукаха в едно и запотъваха към дълбините на черното небитие, горейки в мрака като новородена звезда.
Касиан вдигна юмрук към зелената врата в сумрачния коридор — и се поколеба.
Беше покосил повече врагове, отколкото можеше да преброи и да си спомни, беше затъвал до колене в кръв по бойните полета, без да сваля меча си, бе взимал решения, коствали животите на добри воини, беше служил като генерал, като обикновен войник, като наемен убиец, а сега стоеше като вцепенен пред някаква си врата.
Сградата на северния бряг на Сидра имаше нужда от пребоядисване. И от нов под, ако съдеше по скърцащите греди под ботушите му, докато бе изкачвал стълбището. Но поне беше чисто. Атмосферата си оставаше потискаща по стандартите на Веларис, ала все пак в града нямаше нито един истински бедняшки квартал. Беше отсядал в много по-лоши места.
И все пак това не обясняваше защо е решила да живее тук. Беше настояла да живее тук, при положение че градската къща си стоеше празна, откакто завършиха крайречното имение. Разбираше защо не пожела да живее в Дома на Ветровете — беше твърде далеч от града, а тя не умееше нито да лети, нито да се ответрява. Фейра и Рис й даваха заплата. Същата щедра сума като неговата и на всеки друг член на кръга им. Така че определено можеше да си позволи много, много по-добри условия на живот.
Той огледа свъсено олющената зелена боя на вратата пред него. През широката пролука между нея и пода не се процеждаха никакви звуци, в коридора не се усещаха пресни миризми. Може би щеше да му провърви и да няма у дома. Може би още спеше под бара в пивницата, където беше прекарала нощта. Но така май щеше да е по-зле, защото трябваше да я проследи дотам. А една публична сцена…
Отново вдигна юмрук и червеният му Сифон проблесна под древните кълба елфическа светлина по тавана.
Страхливец. Стегни се и си свърши работата.
Касиан почука.
Веднъж. Втори път.
Тишина.
Той едва не въздъхна. Слава на Майката…
От другата страна на вратата се чуха отривисти премерени крачки. Всяка следваща звучеше по-ядосано от предходната.
Касиан прибра крилете си още по-плътно, изопна рамене и се поразкрачи леко.
На вратата имаше четири заключалки и изщракването на всяка от тях прозвуча като ритъма на военен барабан. Той преговори списъка с неща, които трябваше да й каже, както го бе посъветвала Фейра да ги каже, но…