Двор от скреж и звездна светлина
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #4
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722069
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Двор от скреж и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Надеждата сгрява и най-студената нощ. Фейра, Рис и техните най-доверени приятели са погълнати от възстановяването на Двора на Нощта и променения свят отвъд. Зимното слънцестоене наближава, а с него идва ред и на заслужена почивка. Само че и празничната атмосфера не може да удържи надигащите се сенки от миналото. Докато организира първото си Зимно слънцестоене като Велика господарка, Фейра открива, че най-скъпите ѝ хора имат повече рани, отколкото е очаквала - белези, които ще окажат въздействие върху бъдещето на техния Двор.
Да не забравяме случилото се, целта ни. Причината гобленът на Аранея с герба на Нощта да виси на една от стените.
Той ме целуна по бузата вместо отговор и премина към следващата картина.
— Би ли разтълкувала тази? — засмя се.
— Художникът беше безкрайно разочарован от подаръците си за слънцестоенето. Най-вече защото не включвали кученце. Затова „споменът“ му е такъв, който се надява да има в близкото бъдеще. Че живее сам с новото си куче у дома, а родителите си е изгонил в кучешката колиба.
— Майката да им е на помощ.
— Той направи балона.
Рис се засмя отново.
— Майката да е на помощ и на вас.
Сръчках го с лакът и също се разсмях.
— Ще ме изпратиш ли до дома за обяд?
Той изпълни театрален поклон.
— За мен ще е чест, милейди.
Врътнах очи и извиках на Ресина, че ще се върна след час. Тя ми отвърна да не бързам. Следващият клас щеше да започне чак в два. Бяхме решили да водим заедно първите часове, за да ни опознаят родителите и опекуните. И децата. За да го изпълним с всички групи, щяха да са ни нужни две седмици.
Рис ми помогна да си облека палтото и си открадна една целувка, преди да излезем в слънчевия хладовит ден. Дъгата жужеше като кошер край нас, творци и купувачи ни кимаха и махаха за поздрав през целия ни път към градската къща.
Хванах Рис под ръка, сгушвайки се в топлото му тяло.
— Чувството е странно — пророних.
Той килна глава.
— Кое чувство?
Усмихнах се. Заради него, заради Дъгата и целия град.
— Вълнението, когато отворя очи всяка сутрин. Че ще видя теб, ще отида на работа. Че ще бъда тук.
Преди почти година му бях казала точно обратното. И исках обратното. По лицето му се изписа умислено изражение, сякаш и той си го припомняше. И разбираше.
Продължих:
— Знам, че ни чака много работа. Много трудности. И някои ще ни връхлетят съвсем скоро. — Част от звездите в очите му се струпаха в съзвездия. — Знам, че трябва да се погрижим за илирианците и за човешките кралици, за самите човеци и така нататък. Но въпреки това…
Не можах да довърша мисълта си. Не намерих точните думи. Или по-скоро не можех да ги изрека, без да рухна насред оживената улица.
Затова се притиснах към него, към неизменната му сила, и казах по връзката ни:
Правиш ме толкова щастлива. Животът ми е щастлив и винаги ще съм благодарна, че си част от него.
Вдигнах поглед и открих, че никак не го е срам да рони сълзи насред оживената улица. Избърсах няколко с пръст, преди да замръзнат от студения вятър, а Рис прошепна в ухото ми:
— И аз винаги ще съм благодарен, че си част от живота ми, скъпа Фейра. Каквото и да ни очаква — лека радостна усмивка изплува на лицето му, — ще го посрещнем заедно. И ще му се насладим заедно.
Отново се долепих до него, а той стисна рамото ми с татуировката, която и двамата носехме, обещанието помежду ни. Да не се разделяме до края.
И дори след това.
Обичам те — промълвих по връзката ни.
Как да не ме обичаш?
Преди да успея да го сръчкам, Рис ме целуна отново, леко задъхан.
За звездите, които ни слушат, Фейра.
Погалих бузата му, избърсвайки и последните сълзи от топлата му мека кожа, и свърнахме по улицата към дома. Към бъдещето ни и всичко, което ни чакаше в него.
За мечтите, които се сбъдват, Рис.
Поредицата „Двор от рози и бодли“ ще продължи
Петите й разплискваха ледената черна вода.
Ледена не от зимния мраз, нито от парещия допир на истински лед, а от нещо по-студено. По-дълбоко.
Студът в пространството между звездите, студа от свят, съществувал преди светлината.
Студът на ада — истинския ад, осъзна тя, докато се мяташе и риташе в напразни опити да се изтръгне от силните ръце, които щяха да я вкарат в Котела.
Истинският ад, защото Илейн лежеше на пода, а червенокосият едноок елф стоеше над нея. Защото от подгизналата й златистокестенява коса стърчаха заострени уши и светлата й кожа излъчваше онова сияние на безсмъртните.
Истинският ад, по-страшен от мастилените дълбини, над които висеше.
— Пусни я вътре — нареди кралят с каменно лице.
И този глас, гласът на елфа, който бе причинил това на Илейн…
Знаеше, че ще я хвърлят в Котела. Че ще загуби битката.
Знаеше, че никой няма да я спаси — нито ридаещата Фейра, нито вързаният й предишен любовник, нито съкрушеният й нов другар. Нито Касиан, който кървеше на пода и още опитваше да се надигне на треперещи ръце.