Двор от скреж и звездна светлина
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #4
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722069
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Двор от скреж и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Надеждата сгрява и най-студената нощ. Фейра, Рис и техните най-доверени приятели са погълнати от възстановяването на Двора на Нощта и променения свят отвъд. Зимното слънцестоене наближава, а с него идва ред и на заслужена почивка. Само че и празничната атмосфера не може да удържи надигащите се сенки от миналото. Докато организира първото си Зимно слънцестоене като Велика господарка, Фейра открива, че най-скъпите ѝ хора имат повече рани, отколкото е очаквала - белези, които ще окажат въздействие върху бъдещето на техния Двор.
Какво очакваше да срещне в земя, където никой от Двора на Нощта не стъпваше от хилядолетия?
Въпросът кънтеше в главата й с всяка грохотна стъпка на Елия в снега през поточета и хълмове.
Отговорът отекна по камъните, дърветата и сивите облаци над тях.
Върви. Върви.
Глава 25
Два дни по-късно стоях на прага на изоставеното ателие на Полина.
Вече ги нямаше дъските по прозорците и увисналите паяжини. Само открито помещение, чисто и просторно.
Още го оглеждах смаяно, когато Ресина ме видя и спря на улицата, навярно тръгнала от собственото си ателие.
— Честито слънцестоене, милейди — поздрави ме тя с грейнала усмивка.
Не й се усмихнах, бях вперила удивен поглед в пространството отвъд отворената врата.
Ресина докосна ръката ми.
— Всичко наред ли е?
Свих пръсти до тялото си, стисвайки месинговия ключ в дланта си.
— Мое е — пророних тихо.
Усмивката на Ресина отново грейна.
— Така ли?
— Семейството й ми го даде.
Случи се същата сутрин. Ответрях се до фермата на семейството на Полина и незнайно защо никой не се изненада от появата ми. Сякаш ме очакваха.
Ресина килна глава.
— Тогава защо сте тъжна?
— Дадоха ми го. — Разперих безпомощно ръце. — Опитах да го купя. Предложих им пари. — Поклатих недоумяващо глава. Още не се бях връщала в градската къща. Не бях казала на Рис. Събудих се призори и като видях, че Рис вече е заминал с Аз и Касиан за лагера на Девлон, реших, че не ми се чака повече. Нямаше смисъл да отлагам собствения си живот. Знаех какво искам. — Дадоха ми нотариалния акт, казаха ми да се подпиша и ми връчиха ключа. — Потрих лицето си. — Не приеха парите ми.
Ресина подсвирна.
— Не се учудвам.
— Сестрата на Полина — продължих с разтреперан глас, прибирайки ключа в джоба на палтото си, — предложи да използвам парите за нещо друго. Да ги даря на „Четка и длето“. Знаеш ли какво е това?
Сутринта бях твърде стъписана да попитам, да направя каквото и да било друго, освен да кимна утвърдително. Охрените очи на Ресина се разнежиха.
— Благотворителна организация за хора на изкуството, нуждаещи се от средства, за да осигурят на себе си и семействата си храна, подслон или дрехи. За да не гладуват и да не им липсва нищо, докато творят.
Не успях да сдържа сълзите, замъглили зрението ми. Нито спомените за годините ми в онази колиба, острата болка от глада. И за трите малки кутийки с боя, на които толкова се бях зарадвала.
— Не знаех за нея — изломотих накрая.
В колкото и комитети да участвах доброволно, никой не беше споменал за такава благотворителна организация. Не знаех, че съществува място, свят, където ценяха художниците. Грижеха се за тях. Дори не си бях мечтала за такова нещо.
Топла фина ръка кацна на рамото ми и го стисна леко.
Ресина попита:
— Е, какво ще правите с ателието?
Огледах празното пространство пред мен. Не празно — чакащо.
И някъде отдалеч, сякаш донесен от студения вятър, гласът на сюриела ми прошепна:
Фейра Арчерън, една молба. Остави този свят едно по-добро място, отколкото го завари.
Преглътнах сълзите си и отметнах един кичур коса, измъкнал се от плитката ми, преди да обърна лице към Ресина.
— Случайно да си търсиш бизнес партньор без всякакъв опит?
Глава 26
Момичетата бяха на тренировъчната площадка.
Само шест и неособено доволни наглед, но все пак изпълняваха небрежните инструкции на Девлон за боравене с кинжал. Поне започваше с относително лесно умение. Не с илирианските лъкове например, купчина от които бяха струпани до очертаната с тебешир кръгла площадка. Сякаш за подигравка.
На доста илирианци не им достигаше силата да обтегнат тетивата на такъв лък. Още си спомням болезненото шибане през бузите, китките и пръстите ми в годините, докато се учех.
Ако някоя девойка решеше да се пробва с илириански лък, лично щях да я обуча.
С Касиан и Азриел се позадържахме край площадките. Целият лагер Ветробран искреше под девствения сняг, донесен от виелицата.
Както очаквахме, бурята стигна дотук вчера, два дни след слънцестоенето. И Девлон спази обещанието си да вкара момичетата в тренировъчната площадка. Най-малкото беше на около дванайсет, а най-голямото — на шестнайсет.
— Мислех, че ще са повече — отбеляза Азриел.
— Някои са заминали със семействата си за празника — обясни Касиан, без да откъсва очи от тренировката. Цъкаше с език всеки път, когато някое момиче изпълнеше болезнено грешно движение, което оставаше некоригирано. — Ще се върнат поне след няколко дни.