Царицата на Палмира [Златните вериги]

Сега той беше само една едва възпалена червена резка.

— Детето идва и твоята рана се затваря. Едновременно! Това е чудо – повтаряше тя. – Като никога Всевечният Яхве чу моите молитви.

— Крайно време беше – подигра се Ашему, поглеждайки съзаклятнически Зиновия. – Но ти си права, наистина си е чудо. А ние вече не вярвахме в него.

Зиновия се задоволи да погали предпазливо челото на детето.

Когато се върна от християнската къща, Ашему я чакаше с безброй упреци. Къде е ходила в това състояние? Да не би да е искала да умре веднага?

Обаче Зиновия се строполи върху една постеля, без да я слуша. И вечерта, когато поиска да смени превръзката й, египтянката не можа да продума от смайване. Раната вече не кървеше. Все още разпокъсаната и гноясала сутринта кожа, сега изглеждаше свежа и чиста. Възпалението не беше толкова силно и беше доста ограничено.

— При кого си ходила? – попита Ашему.

Зиновия не отговори. На другата сутрин вече нямаше място за съмнение. Раната най-после се затваряше. За пръв път от много луни Зиновия часове наред не беше разкъсвана от болка.

След като й направи лека превръзка, която не изискваше вече пластир, Ашему поклати глава.

— Ходила си при християнина, нали? Този, който преминал през огъня и вече няма лице. Този, който…

Тя млъкна изведнъж, загледана в очите на Зиновия. Беше разбрала. Спомни си думите и заплахите на Офала. Схвана. Шаваад не беше мъртъв. Той само беше сменил името и изгубил лицето си.

Те останаха една срещу друга, без да продумат, мислейки за едно и също ужасно нещо. После египтянката разтвори ръце. И за пръв път от години притисна Зиновия към себе си, както правеше, когато тя беше още невръстно дете.

По-късно, престорено небрежно отбеляза, че християнинът от долната част на града е известен в цял Емеса и дори в двореца.

— Казват, че прави чудеса, така както диша. С жени и деца най-вече. Казват, че неговият Бог е в ръката му.

Тъй като Зиновия не добави нищо, не обясни нищо, старата дойка въздъхна:

— Важното е, че тази отвратителна рана изчезва и ти вече не страдаш.

Това беше вярно. Следата от желязото на персиеца се изтриваше от нейното тяло и страданието й скоро щеше да бъде само спомен. Обаче друга рана, не от плът и кръв, се беше отворила и щеше винаги да зее. Тя заместваше успокоената болка с друга. Не толкова остра, която не спира дъха и не причинява треска. Но предизвикваше мълчаливо и търпеливо като змия страдание. Коварна болка, която чакаше някоя дума, момент на невнимание, за да хване човек за гърлото и да го изпълни с отчаяние. А Зиновия знаеше, че никакво чудо нямаше да я избави от тази мъка.

— Тъжна ли си? – разтревожи се Дина до нея.

— Не! – излъга Зиновия. – Не! Точно обратното. Щастлива съм заради теб и заради себе си.

Тя хвана ръката на Дина, притисна я до устните си, после със събраните им пръсти погали пълната брадичка на сина й. – Всепрославения ще го кръсти на баща си: Вабалат. Някой ден той ще бъде цар и аз ще му завоювам едно необятно царство. Също толкова голямо, колкото Римската империя.