Хюрем. Московската наложница

Но сега нещата бяха различни. Младият принц вече беше двадесетгодишен мъж като орел и на всичкото отгоре беше влюбен. Татарката Фюлайе беше забравена, беше дарила Сюлейман с един син и си беше отишла. Сега съществуваше само Гюлбахар. От нежелание да напуска постелята ѝ Сюлейман понякога пренебрегваше дори и задълженията си на санджакбей. Случваше се с дни да се затварят в покоите си. Тогава стражите подмятаха шеги от постовете си:

— Някой да е виждал нашия принц?

— Не знаеш ли — принцът е на черкезки поход.

Прислужниците на Гюлбахар непрекъснато си шушукаха през смях:

— Чу ли, Гюлбахар ханъм била бременна.

— Дали ще е едно, или ще са повече?

— Какво искаш да кажеш, момиче?

— Ами, скъпа, гледай, жената не излиза от леглото на нашия принц. Току-виж родила две, три, че и повече наведнъж.

Всичко живо се превиваше от смях. Не след дълго тези шеги достигнаха и до ушите на Хафса султан. И султанката изобщо, ама изобщо не им се зарадва.

— Нахалници такива, що за непочтително поведение е това? Не ви ли е срам да клюкарствате по адрес на бейлербея, от чийто хляб се храните? Да заповядам ли да ви откъснат езиците?

Прислужниците коленичиха изплашени на пода, потънаха в сълзи и замолиха за прошка. Хафса султан се разпореди да набият онези от тях, които се бяха шегували с Гюлбахар, която тя беше приела като снаха, макар и без брак. Дори грабна дряновата пръчка и за назидание сама наложи няколко пъти пищящите от болка момичета.

— Заслужихте си го! Ако още веднъж чуя подобно безсрамие, ще заповядам да ви изтръгнат езиците през тила, да знаете. Ще останете без езици, че да не приказвате отново за това и онова!

Клюките секнаха в миг, ала това изобщо не интересуваше нито Сюлейман, нито Гюлбахар. Преситено от любов и изморено от страст, черкезкото момиче сядаше пред прозореца, който гледаше към горите, обгърнати във всички тонове на зеленото, и бродираше дрешки за бебето си, което вече мърдаше в корема ѝ.

А принцът наблюдаваше замислено как бурните ветрове с вой биеха по стръмните планински зъбери на Маниса, взираше се в близката гора, където върховете на дърветата се вълнуваха като море. Хващаше перото в ръка и пишеше стихове, възхваляващи дълбоките тъмни очи и черните коси на Гюлбахар.

Вечерите в конака на бейлербея носеха друг чар. В зимния мрак пред пращящото огнище Сюлейман и Гюлбахар седяха, опрели колене един срещу друг. Принцът отпиваше вино от кристална чаша и закачливо подпитваше:

— Няма ли да подсладиш виното с целувка?

Гюлбахар се дърпаше срамежливо, но накрая отстъпваше пред немирните му силни устни, понякога меки и пълни с нежност, а понякога груби и хапещи. Стенеше от удоволствие при силните тласъци на младия мъж и с наслада шепнеше: „Принце мой“. Докато движенията на мъжкото тяло, чието желание се разпалваше от този страстен шепот, се ускоряваха, Гюлбахар увиваше краката си като ласо около кръста на престолонаследника и достигаше до върха заедно с него. Изтощени и потни, налегнати от сладостната умора на удовлетворението, те се излягаха прималели върху копринените чаршафи, а Сюлейман нашепваше в ухото на Гюлбахар стиховете, които беше написал същия ден: