Света троица [Войните на Розите-2]

— Благодарности — рече Уорик, с което си спечели едно свиване на рамене, и се обърна към останалите. — Тази ограда трябва да се разбие. След това ще навлезем в града. Ако стигнем до главната улица, задачата ни е да изревем „Уорик“ и хората на краля да загубят ума и дума. Повечето от тях са тук долу, за да защитават Кий Фийлд, но кралят ще има охрана. Ще знам повече, щом стигнем върха на хълма. Надявам се, че имате здрави дробове и кураж да тичате.

— Щом вие имате, милорд — промърмори Фаулър.

— Млъквай, Фаулър — скастри го графът.

В следващия момент мъжагата сякаш надвисна над главата му, но един от бойците го избута настрана и грубо го скастри.

— Затваряй си човката, здравеняко — обади се друг. — Или пък щеш да сме там обратно, дет’ чоплят барикадите? Ази предпочитам да сме тук.

Уорик видя, че говори един от облечените в червено стрелци, и се усмихна на себе си, като видя колко беше изчеткан и пригладен платът — дреха, носена с гордост.

Фаулър изсумтя нещо и инатливо сведе глава, макар да виждаше, че са настроени против него. Уорик и не чака повече.

— Събаряйте оградата! — извика той. — Брадви и чукове!

Нямаше място за повече от няколко човека, които се нахвърлиха срещу оградата кой с каквото има. Тя беше стара и основните ѝ греди бяха от масивен дъб. Все пак за миг се превърна в трески и Уорик и Фаулър, който му беше като сянка, се втурнаха първи напред.

Дори само тежестта на доспехите и оръжията може би щеше да е достатъчна, за да се смаже нестабилната ограда от отсрещната страна на тясната пътека. Първите редици я атакуваха с чукове и тя се разпадна на парчета върху пътя зад нея. Отляво дочуваха шумотевицата от най-близката барикада, рева и писъците на разбеснелите се, напиращи мъже. Пред тях се виеше тясната пътечка сред редиците от къщи, която водеше нагоре по хълма.

— Движете се, не спирайте! — извика Уорик през рамо. Периферно зърна двама войници в цветовете на Пърси, които спряха стъписани на място. И двамата бяха посечени с яростни удари на брадвите, преди още да успеят да извикат, а после идващите отзад ги прободоха и стъпкаха.

Слънцето вече бе почти над главите им и ставаше горещо. Уорик и неговите триста воини хукнаха нагоре по склона. Никой не познаваше добре града, но кралят със сигурност се бе разположил на най-високата точка. Катереха ли се нагоре, щяха да го открият.

Някъде под себе си Уорик чу, че надуват рогове, разнесоха се крясъци, с които съобщаваха за техния пробив от две страни. Той се усмихна, мислейки си как ще реагират баща му и Йорк, като разберат, че вече е в града. Хората от барикадите трябваше да напуснат постовете си, за да блокират неговия набег. Тогава преимуществото на Йорк в числеността щеше да си изиграе ролята.

За свое изумление, Уорик откри, че едва си поема дъх, сърцето му биеше до пръсване, а от стичащата се пот очите му пареха. Беше с вдигнато забрало, но тичането по склона в пълно снаряжение представляваше брутално усилие, та той се зачуди дали няма да се добере до върха само за да му се пръсне на място сърцето.