Архивът на Берия

Аз му разказах всичко, в това число и за коварните нападки срещу съветските управници, които Борис беше включил въпреки неодобрението ми. Докато говорех, той се подсмихваше в чашата си.

— Добре! — заяви той. — Много добре! Трябва да успеете! Тези касапи достатъчно дълго време стоят на върха, време им е да се разкарат.

Тогава му обясних какво искаме от него: едно собственоръчно написано изявление, в което подробно да разкаже как е изнесъл ръкописа от Русия. Не биваше да бъде прекалено обстоятелствен по отношение на онзи, от когото го е получил: в края на краищата има тайни, които трябваше да останат недостъпни за един американски издател, дори и когато залага три милиона долара. В случая беше важна техническата страна.

Ласло изглеждаше удовлетворен, освен това изглеждаше и трезвен. По-късно се преместихме в една винарска изба под хълмовете на Буда, пълна с млади двойки — мъже с дълги до раменете коси и момичета с миниполи и с още някакви дрехи, които взех за домашно шити кафтани. Беше весело.

— Недей да си мислиш, че това е нещо, веднъж завинаги дадено — каза той, сякаш четеше мислите ми. — Свободата, както казва Ленин, е ценно нещо и затова трябва да се раздава на порции. Днес ние се радваме на нашата. Но утре Москва може да реши да прехвърли дажбата на Полша или дори на Чехословакия. Москва все още държи конците като кукловод и ние подскачаме според това как ги дърпа тя.

Долових известна нотка на алкохолно униние и смених темата. Попитах го за дребното премеждие с декана на Кентърбъри и той веднага се оживи, като се разсмя хрипкаво.

— А, онзи дърт идиот! Да, това се случи по времето, когато бях един от слугите на партията. Една вечер видях в партийния вестник „Непсабадшаг“ снимка на тоя дърт, полуплешив белокос глупак, облечен в църковните си одежди, и реших, че това е епископът на Гьор, който активно е сътрудничил на нацистите. Извиках моите хора и им наредих: „Момчета, искам да пипнете тази фашистка свиня, жив или мъртъв!“ За щастие, го хванаха жив. В четири часа сутринта ми звънят по телефона и докладват: „Хванахме епископа, но той разправя, че е англичанин и се преструва, че не знае унгарски“. А аз им казвам: „Е, момчета, тия вече сме ги чували!“ Половин час по-късно отново ми звънят и казват: „Трябва да има някаква грешка, епископът на Гьор е умрял през четирийсет и трета“. Тогава си спомних, че нашият ръководител Ракоши беше поканил този английски идиот на приятелско посещение като почетен гост. Скочих от леглото, извиках колата си и отпраших към полицейското управление — тук, на улица „Андраши“. Заварих стария декан тикнат в една килия, с доста окаян вид. На другия ден трябваше да пиша лични извинения — не само на декана, но и на самия Ракоши.