Архивът на Берия

Репортажът на Малори

Още преди обед стигнах до австро-унгарската граница — два километра изорани минни полета с ограда, по която тече електричество, и редици противотанкови заграждения, опрели в ръба на хоризонта като гигантски бетонни зъби.

В граничния пункт при Хегешалорн почувствах облекчение. Спомнях си го от 1956 г., натъпкан с измършавели студенти с трицветни кокарди на ушанките и момичета с дълги палта, нарамили трофейни руски леки картечници. Сега ме посрещнаха двама спретнати и усмихнати граничари, които вежливо ме поканиха в едно прясно боядисано помещение с мека мебел и плакати с изглед на Дунав и Балатонското езеро. Приличаше повече на представителство на туристическа агенция, отколкото на врата през Желязната завеса.

Проверката бе чиста формалност, визата ми важеше за трийсет дни. Единият граничар надникна в багажника и на задната седалка на ситроена, отдаде чест и ми махна да карам — с плика с десетте стодоларови банкноти, прибран във вътрешния джоб.

Подкарах на изток през еднообразната пуста, през градове, чиито имена кънтяха през петдесет и шеста по целия свят. Сега изглеждаха спретнати и скучни, никъде не личеше и следа от руски войски. По обед навлязох в предградията на Будапеща. Сиви грамади от жилищни блокове, безрадостни дори и при ясно небе; опашки от хора в безформени дрехи; камиони, старовремски трамваи и грозни източногермански и чешки леки коли; петолъчната червена звезда над една административна сграда; няколко лозунга.

Пред погледа ми се мярна Дунав — блестяща лента между хълмовете на Буда и бледожълтия дворец на Хабсбургите и готическото кубе на сградата на Парламента на отсрещния бряг. Улиците бяха в лишен от лустро барок, тук-там с по някоя съвременна сграда, напомняща довоенен радиоприемник. Всичко беше тихо и мирно. Когато ги видях за последен път, улиците бяха задръстени с павета и овъглените скелети на бронетранспортьори, стените бяха с изкъртена от куршумите мазилка, навред зееха дупки от снаряди. Малкото реверанси пред западното изобилие се свеждаха до внушителен брой рекламни табла на „Кока-Кола“ и огромния нов хотел „Дуна Интерконтинентал“, приличен на обърната нагоре устна хармоника. Там, в барчето на партера, в един часа трябваше да се състои уговорената от Борис среща с Ласло Ласло. Когато спрях колата отпред, се изненадах от редиците изискани автомобили със западни номера, в това число и няколко ролс-ройса. На входа се появи портиер с угрижен вид и попита:

— Господине, вие за тазвечерното парти ли сте?

За миг се обърках, тъй като вместо парти чух партия и си помислих, че той ме приобщава към комунистическата партия. Стъкленото фоайе гъмжеше от безброй непролетарски физиономии. Едва на рецепцията успях да разбера за какво става въпрос. Огромен надпис на английски гласеше: „Умоляват се всички гости на мистър Шон Фланагън да се обръщат към мистър Уолтърс, апартамент 527“.

Актьорът Шон Фланагън — женен за красавицата Вики Бърд — празнуваше четирийсетия си рожден ден в Будапеща, където снимаше някакъв филм и бе поканил за събитието неколкостотин гости. Преди две-три години, когато работех в пресата, бях взимал интервю от него. Помня, че двамата се напихме юнашки и по-късно той ми писа, за да ми благодари за интервюто. Оттогава бе станал звезда и връзката му с Вики Бърд се беше превърнала в част от романтичния фолклор на шоубизнеса. Сега двамата водеха скитнически живот, освободен от данъци, и скачаха от континент на континент, следвани от пълен фургон прислужници — секретари и секретарки на секретарите, агенти, адвокати, фризьори, шофьори, масажисти и телохранители, — както и от настървена глутница журналисти. Почудих се дали това ще затрудни срещата ми с Ласло Ласло или напротив, улеснява нещата, като предоставя възможност впоследствие да се разчуе, че именно по време на паметното тържество дневникът на Берия е преминал в ръцете на един западен куриер.