Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Небето видимо изсветляваше, когато привърших изкачването, но вече не ме беше грижа за нищо. Оттук нататък щях да се спускам към дивата пустош и се надявах, че е още рано за обикновени пътници. Всяка крачка представляваше истински кошмар, но аз се напътвах, пришпорвах се, защото трябваше да премина през равнината и да се скрия, преди да е настъпил денят. Предполагах, че от тази страна на склона няма патрули. Не че не биха се сетили да ме потърсят и тук, но Артур не разполагаше с безброй служители и щеше да се постарае преди всичко да ме задържи в границите на имението. Едва когато откриеха убитите стражи, със сигурност щяха да се разшетат трескаво и да разширят издирването към неподвластните им територии.
Поне се надявах да е така.
Измъкнах се мокър до кости от долните слоеве на мъглата, през която бях вървял последните два-три часа. За първи път, откакто стъпих на планетата, съчетанието от влага, ветрец и голяма надморска височина ме смрази. Стана много светло, слънцето щеше да се покаже след броени минути и вероятно да поразпръсне тежките облаци.
Щом се измъкнах от планинската мъгла, видях Лилит различна от подреденото имение Зийс. Плавно издигащи се хълмове, гъсто обрасли с дървета — навсякъде тъмна зеленина. Местността беше странно смълчана. Най-сетне повярвах, че ще стигна до по-сигурно убежище.
Не можех повече да нося Тай, ето защо й заповядах да върви до мен. За да не я карам да подтичва, забавих крачка, освен това трябваше да напредваме предпазливо. Тук каменната пътека също беше хлъзгава от влага и не исках да ни сполети някоя злополука, не и когато оставаше толкова малко до непосредствената ми цел.
Слънцето вече превръщаше околността в парна баня, когато реших, че не издържам повече и избрах едно местенце недалеч от пътеката, но прикрито от любопитни погледи и поне наглед безопасно. Поисках от Тай да се ослушва и да ме събуди, ако забележи някого наблизо, после се проснах на тревата под храстите и се отпуснах за първи път от много време насам. Колкото и да бях скапан, въодушевявах се от постижението си.
Избягах! Успях! Най-после, откакто ме натикаха в това тяло, отново бях свободен! Чувствах се почти божествено.
Ала заядливото гласче, което никога не млъкваше в главата ми, подхвана съвсем друга песен. „Добре бе, свръхчовеко — присмиваше ми се то. — Сега си гол и бос без оръжие на чужда и непозната планета, чиито обитатели са се наежили срещу тебе. Отгоре на всичко си натресе едно момиче, което повече прилича на робот. Нямаш къде да отидеш, няма и кой да ти помогне. Хайде да те видя — какво ще правиш?“
Хрумна ми само един отговор. Потънах в най-дълбокия си сън.
Тринадесета глава
Още един се забърква
Нямам представа колко спах тогава, но се събудих по някое време през деня и изобщо не се почувствах по-добре. Цялото ми тяло пак си ме болеше, освен онези негови части, които не усещах, а и дребните камъчета по земята не ми бяха помогнали да си отдъхна. Въпреки всичко струваше ми се, че ще мога да се справя, стига да не се катеря отново по планини, понесъл Тай.
Поне нямаше да гладуваме. Навремето Уордън, описал Лилит като райски свят, явно не бе сбъркал прекалено. Всичко, което отглеждаха за храна в имението, беше произлязло от диви растения и макар че не очаквах вкусът им да е също толкова добър, би трябвало да намерим достатъчно, за да си напълним стомасите.
Но какъв ли смисъл имаше да го правим? Лошото на бягството от затвора е, че насочваш цялата си енергия в измъкването. Таиш само смътни розови идеи какво ще предприемеш после и те обикновено се оказват крайно непрактични. Същото стана и с мен. Моуб се намираше на около 4800 километра на югоизток… прелестна разходчица при всякакви обстоятелства, а когато местните величия те гонят, за да ти вземат главата, заветната ти цел все едно е на друга планета.
Не, те не бяха се отказали. Само няколко минути след като се събудих, вече виждах в далечината грамадни черни силуети — широки крила, крепящи във въздуха тяло като на гигантски червей, а край главата множество стърчащи пипала. Нямаше съмнение, че бяха безили от войските на Артур. Седях и се възхищавах на властта на ездачите над могъщите твари, в чийто полет нямаше нищо нормално, тъй като те по-скоро се гънеха подобно на змии във въздуха.
Волю-неволю се налагаше да измисля какво ще правя — и веднага, и в малко по-далечно бъдеще. Не бе възможно да остана на същото място. Първо, имахме нужда от храна, и второ, твърде близо бяхме до пътя, водещ право към имението Зийс Колкото по-голямо разстояние ме делеше от Артур, толкова по-добре.