Златото на краля
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543650651
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Златото на краля». Краткое содержание книги:
Забелязах как Алатристе застина с наполовина вдигнат мях и се взря в него.
— Идеята не е добра — рече след миг.
Бледата кожа и занемарените заради пътуването брада и мустаци придаваха на ковчежника уязвим вид. Ала той стискаше упорито устни.
— Влиза в задълженията ми — настоя той. — Аз съм чиновник на краля.
Капитанът остана умислен за кратко, докато избърсваше виното от мустаците си с опакото на ръката си. Накрая остави меха и се отпусна на пясъка.
— Както желаете — каза неочаквано той. — Никога не се бъркам в работи, засягащи чуждите задължения.
Помълча още малко, размишляваше. Сетне сви рамене.
— Ще тръгнете с групата на носа — каза след това.
— А защо не с ваша милост?
— Да не слагаме всички яйца в една и съща кошница, за да не ги изпотрошим всичките.
Олмедийя ми отправи поглед, който аз издържах, без да мигна.
— А момчето?
Алатристе ми хвърли небрежен поглед, после отпусна токата на колана си с шпагата и камата и нави ремъка около оръжията. След това остави всичко под сгънатото одеяло, което му служеше за възглавница, и разкопча дрехата си.
— Иниго идва с мен.
Излегна се и тури шапката върху лицето си, възнамеряваше да си почине. Олмедийя кършеше пръсти, наблюдаваше капитана и все не спираше да играе с ръцете си. Равнодушието му като че ли не беше толкова ненакърнимо, колкото в други случаи. Сякаш в главата му се въртеше мисъл, която не се осмеляваше да изкаже на глас.
— А какво ще стане — реши се той най-сетне, — ако групата на носа се забави, или не успее да почисти навреме палубата?… Искам да кажа, че… Ами… Ако на ваша милост, капитане, ви се случи нещо.
Алатристе не помръдна под шапката си, която криеше физиономията му.
— В такъв случай — каза той, — корабът „Никлаасберген“ вече няма да е моя работа.
Заспах. Както много пъти се беше случвало във Фландрия преди даден поход или преди сражение, склопих клепачи и оползотворих времето, което имах пред себе си, за възстановяване на силите си. В началото беше неспокойна дрямка, като от време на време отварях очи, за да доловя последната дневна светлина, легналите тела около мен, дишането и хъркането, тихото бърборене и непомръдващата фигура на капитана с шапката на лицето му. После ме налегна дълбок сън и аз се оставих да се нося в черни и кротки води, надолу по течението на едно безкрайно море, осеяно от безброй платноходи, които се простираха чак до хоризонта. Накрая се появи Анхелика де Алкесар, както толкова много пъти досега. И този път потънах в очите й и отново усетих на устните си сладкия допир на нейните. Огледах се наоколо, търсейки някого, на когото да изкрещя за щастието си. И там се оказаха, неподвижни в мъглата на фламандския канал, сенките на баща ми и на капитан Алатристе. Заджапах през калта и се присъединих към тях, за да изтегля шпагата си срещу огромна войска от призраци, надигащи се от гробовете си. Бяха мъртви войници, с нагръдници и ръждясали островърхи шлемове, стискаха оръжия в кокалестите си ръце и ни гледаха от бездънните очи на черепите си. Отворих уста, за да извикам в тишината познати думи, които вече нямаха никакъв смисъл, защото времето ги изтръгваше от мен една подир друга.
Събуди ме ръката на капитан Алатристе на рамото ми. „Дойде часът“, прошепна той съвсем тихо, а мустаците му почти докоснаха ухото ми. Никой не беше запалил огньове, не се виждаха никакви светлини. Луната, намаляваща и съвсем слаба, вече едвам светеше. Ала сиянието й все пак очертаваше смътно профилите на черните фигури, които сновяха около мен. Чух стоманата да се хлъзва в ножниците, токите на колани и телените копчета да се закопчават, както и откъслечен шепот. Мъжете натъкмяваха дрехите си, сменяха шапките с платнени кърпи, овързани около челото и увиваха оръжията в парцали, за да не ги издаде тракането на желязото. Както беше наредил капитанът, пистолетите се оставяха там, както и излишните дрехи. „Никлаасберген“ щеше да бъде взет на абордаж с хладно оръжие.
Опипом развързах дисагите с нашите дрехи и надянах новия си кадифен елек, все още доста здрав и плътен, чието предназначение беше да предпазва торса ми от ударите с нож. След това завързах обувките си с плетени подметки, после, за да не загубя камата, я подсигурих с канап, който прехвърлих през украшението на ръкохватката и колана, и затъкнах в кожения презрамник шпагата на съдебния пристав. Наоколо ми мъжете пиеха по една последна глътка от меховете си, облекчаваха се преди акцията и шушукаха помежду си. Алатристе и Копонс бяха свели глави един към друг и арагонецът получаваше последни наставления. Отстъпих крачка назад и се натъкнах на ковчежника Олмедийя, който ме позна и суховато ме потупа леко по гърба. При толкова кисел човек последното можеше да се смята за истински израз на обич. Забелязах, че той също носеше шпага на пояса си.