Светлият лик на смъртта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #15
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0189-1
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Светлият лик на смъртта». Краткое содержание книги:
— Аз не се разпореждам! — тръсна Виктор. — Просто не смятам за необходимо да правя това, което ми е неприятно. Не исках да виждам баща си на маминото погребение, затова не му съобщих какво се е случило. Впрочем оставете ме мен — той все пак ми е роден баща. А за Наташа това щеше да е десеторно по-тежко. Защото той не й е никакъв, а заради него мама си отиде. Не исках да й бъде още по-болно. Не мога да го гледам! И не искам! Ако не ни беше изоставил, мама щеше да е жива.
Лариса виждаше, че момчето всеки момент ще избухне, че се владее със сетни сили. Тя беше лекар-психиатър с доста голям стаж, умееше да подтикне човека да говори, да го предразположи, да го накара да разкаже неприятни и тягостни за него неща, но същевременно винаги усещаше кога е време да прекрати разравянето на тежките спомени, защото душевните сили на пациента са на свършване.
— Ами добре — каза и стана от неудобния, прекалено нисък фотьойл, — ако не знаеш къде да търся баща ти, поне ми кажи трите му имена. Ще опитам да го намеря сама.
— Няма да ви ги кажа. Не искам да го търсите.
— Защо?
— Защото ще започнете да го упреквате, да му говорите, че ни е изоставил на произвола на съдбата и не ни помага. Знам, че ще му кажете нещо подобно, за да го трогнете. И той може да дойде тук.
— И какво лошо има в това?
— Аз не го искам. И Наташа не го иска. Той не бива да престъпва прага на нашия дом. Няма право. Мразя го. Край, Лариса Михайловна, вървете си, ако обичате! Нищо повече няма да ви кажа. И без това загубих доста време с вас, имам да уча…
Гласът на Виктор ставаше все по-силен и звънлив и Лариса разбра, че наистина е време да си тръгва. Учтивото равнодушие бързо прерастваше във враждебност, всеки момент можеше да се излее в истерия. Тя бързо облече шлифера си и излезе от апартамента на Цуканови, произнасяйки някакви ненужни извинения и успокояващи думи.
Вече на улицата, тръгна бавно към трамвайната спирка, като преценяваше какво трябва да направи по-нататък. Разбира се, можеше да се опита да поговори с по-голямата дъщеря на Надежда Романовна, възможно беше тя да е по-сговорчива от нервозното си братче, философа. Но това пак нямаше да даде нужния резултат, защото и Наташа със сигурност не знаеше истинското име на баща си. Александровна! На снимката, от която се заинтересувал бащата на Виктор, нямаше нито един човек с това име. А Надежда е казала, че единият от тях е бащата на Наташа. Човекът, който би могъл да знае и на когото Цуканова може да е казала истината, беше бащата на Виктор. Разбира се, Наташа, както и брат й, знае къде да го намери. Но дали ще й каже — това е въпросът. Защото Лариса ще трябва да обясни някак интереса си към съжителя на Надежда Романовна. Какво може да каже на Наташа? „Искам да намеря този човек, за да го попитам кой е твоят баща.“ Ако Наташа е нормален човек, ще прати Лариса по дяволите. И естествено нищо няма да й каже. От къде на къде някаква си чужда лелка, която Наташа вижда за пръв път в живота си, ще се интересува от нещо, което засяга единствено Наташа и никого друг?
Не, трябва да издирва не Наташа Цуканова, а някоя съседка клюкарка. Клюкарките определено знаят всичко. И дори повече от всичко.
Юра Коротков и Игор Лесников последваха съвета на разговорливия медицински експерт Айрумян и се насочиха към бабичките от блока, където бе живяла Люба Сергиенко. Онова, което научиха, ги смая и същевременно ги накара да се съмняват във всичко, което до вчера им се бе струвало точно установено.
Отначало се разбра, че след завръщането си от чужбина Люба не само редовно ходела на черква, но се и сближила с една крайно неприятна личност на име Алевтина, която също се мотаела около храма. Две бабички съседки, които дружно ходели на черква почти всеки ден, в един глас заявиха, че у Алевтина се крие зъл дух и че хората, които общуват с нея, не ги чака нищо добро. Но отказаха да разкажат подробности, а само уплашено се кръстеха и се озъртаха наоколо.
Не беше трудно да намерят и Алевтина, тя наистина често ходеше в черквата и прекарваше много време на гробищата, разположени край тази черква. Беше мрачна мършава жена с пламтящи очи и злобни тънки устни. Към служителите на милицията се отнесе крайно агресивно и с предизвикателен тон повтаряше, че няма за какво да говори с властите, че църквата в нашата страна е независима от държавата и че тя не може да има никакви общи интереси с оперативните работници. Но когато чу за смъртта на Люба Сергиенко, веднага се запъна и млъкна. Отстрани изглеждаше, сякаш жената се опитва да реши за себе си някакъв въпрос и докато не го реши, няма да пророни и дума. Юра и Игор се мъчиха с нея два часа, докато накрая Алевтина омекна и благоволи отново да си отвори устата.