В черно като полунощ [bg]

Точно в момента на Тифани ѝ се струваше, че най-умното нещо е да не стоят повече в залата. Ужасната жена сигурно не би могла да навреди твърде много. Нали? Роланд обаче се държеше толкова странно, сякаш никога не са били приятели, сякаш вярваше на всички обвинения срещу нея… Никога не го беше виждала такъв. Е, да… жалеше за баща си, но просто не приличаше на… себе си. А онази ужасна стара чанта беше тръгнала безцеремонно да го препира, докато той се прощава с баща си в студената крипта, опитвайки се да намери начин да каже онова, за което все не оставаше време, опитвайки се да навакса за твърде дългото мълчание, мъчейки се да върне миналото и да го прикове здраво към настоящето.

Всеки го правеше. Тифани беше стояла край не един смъртен одър. Понякога не беше чак толкова тежко, когато някоя свястна стара душа се разделяше кротко с теглото на годините си. А понякога, когато Смърт трябваше да се наведе, за да си прибере своята дан, беше ужасно печално. А друг път… ами нормално — тъжно, но очаквано, когато светликът на един живец угасва сред звездната шир. Тя правеше чай, успокояваше хората, слушаше печалните им разкази за добрите стари времена и потока от думи, които бяха таяли в себе си, и се питаше защо все има думи, останали неизказани. И беше решила, че тези думи не са били предназначени да бъдат изречени в миналото, а тук и сега.

— Какво мислиш за думата „мистерия“? Тифани се втренчи в Престън, все така потънала в мисли за неизречени от хората думи.

— Моля?

— Думата „мистерия“ — услужливо повтори Престън. — Не ти ли напомня на заспала на кълбо медночервена змия?

Е, каза си Тифани, в подобен ден всеки, освен вещица, би сметнал това за някаква глупост. Което значи, че аз не бива да го правя.

Престън беше най-зле облеченият страж в замъка. Традиционно за новаците. Бяха му дали ризница от метални брънки, цялата на дупки26, което — противно на всичко известно за молците — предполага, че те могат да гризат стомана. Бяха му дали и шлем, който без значение колко ти е голяма главата, все се захлупва до ушите, от което те щръкват встрани. Не бива да се пропуска и че нагръдникът му беше толкова надупчен, че би вършил по-добра работа за гевгир.

Очите му обаче винаги светеха с буден поглед до такава степен, че смущаваха хората. Престън се вглеждаше в света около себе си. Наистина се вглеждаше — толкова съсредоточено, че светът усещаше, че го гледат. Тифани нямаше представа какво се върти в главата му, но със сигурност беше доста претъпкано там.

— Е, трябва да призная, че никога не съм се замисляла за думата „мистерия“ — бавно каза тя, — но наистина звучи някак метално и усукано.

— Допадат ми думите — сподели Престън. — Ето „прошка“ например. Не ти ли напомня звук от копринена кърпичка, която леко пада на земята? Ами „шумтеж“? Не ти ли звучи като заговорнически шепот в тъмни доби?… Извинявай, да не би нещо да не е наред?