В черно като полунощ [bg]

Това неподчинение изглежда хвърли дукесата отвъд пределите на яростта в някакъв вид смаян ужас. Този пъпчив младеж в зле пасваща униформа ѝ се противопоставяше с някакви глупави понятия! Подобно нещо ѝ се случваше за пръв път в живота. Беше все едно да откриеш, че жабите говорят. Това може и да е много смайващо откритие и така нататък, но рано или късно говорещата жаба трябва да бъде смачкана.

— Ще си предадеш униформата и ще напуснеш този замък моментално, ясно ли е? Уволнен си. Загуби си службата, а аз ще се погрижа никога да не си намериш работа като страж, младежо.

Престън поклати глава.

— Не може да стане така, ваше милейдство. Поради онова с карпуза. Сержантът ми каза: „Престън, осланяй се на карпуза. Той е твой приятел. Можеш да разчиташ на карпуза.“

Дукесата хвърли свиреп поглед към Тифани и понеже мълчанието ѝ явно я вбесяваше повече от всичко, което би могла да каже, Тифани се усмихна и не каза нищо с надеждата, че дукесата евентуално ще експлодира. Вместо това и както се очакваше, тя се нахвърли на Престън.

— Как смееш да ми отговаряш така, непрокопсанико! — Тя вдигна лъскавото бастунче с накрайника. То обаче внезапно се закова на място.

— Няма да го ударите, мадам — спокойно каза Тифани. — Ще се погрижа ръката ви да се счупи, преди да го ударите. В този замък не удряме хора.

Дукесата изръмжа и отново понечи да замахне с бастунчето, но нито то, нито ръката ѝ сякаш искаха да помръднат.

— След малко ще може — кимна Тифани. — Но ако се опитате да ударите някой отново с него, ще го строша на две. Моля да разберете, че това не е предупреждение. Предизвестие е.

Дукесата впи очи в нея, но явно видя нещо в нейните, което смути глупавия ѝ инат. Тя пусна бастунчето и то падна на пода.

— Няма да ти се размине, малка вещице!

— Само вещице, мадам. Само вещице — поправи я Тифани, а жената се изнесе устремно от залата.

— Ще закъсаме ли? — тихо попита Престън. Тифани леко сви рамене.

— Ти не — обеща му тя и додаде на ум: „Както и сержантът. Ще се погрижа за това.“ Тя огледа залата и забеляза как зяпащите я слуги припряно извърнаха очи, сякаш се страхуваха от нея. „Това не беше никаква магия — оправда се тя. — Просто си пазех територията. Човек трябва да си пази територията, понеже е негово право“.

— Чудех се — призна Престън — дали няма да я превърнеш в хлебарка и да я настъпиш. Чувал съм, че вещиците го могат това — с надежда добави той.