В черно като полунощ [bg]

Това изобщо не помогна. Дукесата присви очи.

— О, знам те аз! Ти си онази вещица, която ни преследва до града кой знае с какви тъмни помисли! Е, знаем ги ние вещиците там, откъдето съм аз! Навсякъде се врат, сеят съмнения, подкокоросват към недоволство, нямат капчица морал и въртят шарлатански сделки!

Дукесата се изпъчи и изгледа изотгоре Тифани така, сякаш току-що беше извоювала решителна победа. Тропна бастунчето по пода.

Тифани преглътна отговора си, но едва не се задави с него. Усещаше как слугите я гледат иззад завеси и колони или надничат иззад разни врати. По лицето на жената играеше самодоволна усмивка, която наистина трябваше да бъде изтрита, понеже Тифани беше длъжна пред всички вещици да покаже на света, че така не може да се отнасят с вещица. От друга страна, ако не се сдържеше сега, слугите със сигурност щяха да си го отнесат заради нея. Ето защо беше нужно внимателно да подбере думите си. Това обаче не стана, защото старата кукумявка се изхили гадно и я сръчка:

— Е, малката? Няма ли да се опиташ да ме превърнеш в някаква гнусна твар?

Тифани се опита да се сдържи. Наистина се опита. Но има моменти, в които просто му идва в повече на човек. Тя пое дълбоко дъх.

— Не смятам за нужно, мадам, като виждам, че сама се справяте толкова добре!

Внезапната тишина въпреки всичко се наруши от спорадични звуци, като тихо подрънкване иззад една колона — вероятно от страж, вдигнал ръка към устата си да спре напушилия го смях, и сподавен звук — иззад завесата — вероятно от слугиня, почти постигнала същото. Но в паметта на Тифани се запечата съвсем тихото щракване на врата някъде високо горе. Дали не беше Летиша? Беше ли я дочула? Е, всъщност нямаше значение, защото дукесата вече злорадстваше, знаейки, че държи Тифани в ръцете си.

Не биваше да отговаря на глупавите ѝ обиди, без значение кой ги слуша. Ето че сега жената предусещаше ужасната наслада да навреди на Тифани, на всичките ѝ близки и най-вероятно на всички, които някога е познавала.

Тифани почувства как по гърба ѝ плъзват струйки ледена пот. Никога не се бе чувствала така — нито пред зимоковеца, нито даже пред Анаграма в куц ден, нито дори пред кралицата на феите, която я биваше да злобее. Дукесата ги биеше всичките. Тя беше истински злодей, от онези, които карат жертвите си да им отвръщат със същото, а то от своя страна става оправдание за следващо и по-гадно злодейство. При това страдат и невинни очевидци, специално поканени от злодея, за да прехвърли вината за тяхното поражение върху жертвата.

Дукесата огледа сенчестата зала.

— Има ли страж тук? — Тя зачака с радостна злост. — Знам, че тук някъде има страж!

Разнесе се шум от колебливи стъпки и Престън, новопостъпилият страж, се измъкна от сенките и пристъпи притеснено към Тифани и дукесата. Разбира се, че ще е Престън, помисли си Тифани. Другите стражи бяха твърде опитни, за да рискуват да си навлекат щедра порция от гнева на дукесата. При това се усмихваше смутено, което хич не е хубаво, като си имаш работа с такива като нея. Добре поне, че се сети да изкозирува, когато спря пред нея, и освен това по стандартите на онези, които никога не са обучавани как да козируват правилно, а и във всеки случай им се налагаше да го практикуват много рядко, се справи добре.