В черно като полунощ [bg]

— А сега, Летиша, издекламирай отново онова стихче, на което те учих — нареди дукесата.

Бъдещата булка, не просто изчервена, а потънала в срам и смущение, се озърна като мишка, попаднала насред огромна зала, несигурна накъде да побегне.

— Ако ти — подкани я сприхаво майка ѝ, като я смушка с бастунчето.

— Ако ти… — заекна момичето — Ако ти… ако ти хванеш копривата леко, до болка ще те опари тя, но ако стиснеш копривата крепко, мека като коприна става тя. Така е и с хората: благ ли си с тях, те се забравят, но сграбчиш ли здравата, всяка твоя дума изпълняват.

Когато размитият гласец замлъкна, Тифани осъзна, че в залата цари гробна тишина и всички стоят облещени. Изпита надежда някой да се е забравил дотам, че да започне да ръкопляска, макар че това сигурно щеше да означава края на света. Вместо това обаче булката хвърли един поглед на зяпналите усти и побягна, хлипайки, колкото по-бързо можеше с прескъпите си, но сериозно непрактични обувки. Тифани ги чу да чаткат лудо чак до края на стълбището, много скоро след което се затръшна врата.

Тифани бавно се отдръпна, незабележима като сянка. Поклати глава. Защо беше решил да направи това? Защо, за бога, Роланд се беше решил на това? Та той можеше да се ожени за всяка! Не за Тифани, разбира се, но защо беше избрал това… добре де, да не гаднеем — кльощаво момиче? Баща ѝ беше дук, сиреч голяма клечка, майка ѝ — дукеса, значи също голяма клечка, което ще рече, че то беше дукесче, тоест голяма клечица. Е, човек може и да се опитва да бъде снизходителен, но момичето наистина беше хърбаво. Ами вярно си беше. Ако се загледаш внимателно, ще видиш, че даже пристъпва дръгливо.

И ако на човек му пука от тези неща, ужасната майка и посталата щерка превъзхождаха по положение Роланд! Можеха официално да го командорят!

Виж, старият барон вече беше друга работа. О, да, допадаше му дечицата да му правят малък поклон или реверанс, като мине край тях по алеята, но знаеше всички по име, а също и рождените им дни и винаги беше вежлив. Тифани нямаше да забрави как един ден я спря и каза:

— Ще бъдеш ли тъй любезна да помолиш баща ти да дойде при мен, ако обичаш?

Такова мило отношение за човек с толкова голяма власт.

Майка ѝ и баща ѝ често спореха по негов адрес, когато си мислеха, че спи горе, кротко сгушена в кревата си. Между симфонията на скърцащите му пружини тя нерядко ги чуваше как едва ли не се карат. Баща ѝ казваше нещо от сорта на:

— Много хубаво, дето го мислиш за щедър и тъй нататък, ама не ми разправяй, че дедите му са забогатели, без да мачкат бедняците!

А майка ѝ възразяваше:

— Хич нищо не съм го виждала да мачка! Пък и онова е било едно време. Трябва да има кой да ни защитава. Не може иначе!

Тогава баща ѝ отвръщаше нещо в смисъл:

— Да ни защитава от кого? От някой друг мечоносец? Че ние и сами можем да си се справим!

Горе-долу с това разговорът се изчерпваше, понеже родителите ѝ все още се обичаха по един такъв улегнал начин и всъщност никой от тях не искаше изобщо нищо да се промени.