Открадни си свят [bg]

— Да не сте били там? — попита го тя.

— Може и да съм бил.

Той беше отвратителен артист. Поредният тип, който се опитва да я вкопчи в примката си. Ноздрите му се разширяваха, а на устните му трепкаше странна усмивка.

Капитан Джут повдигна книгата над рамото си. Всеки момент можеше да я запрати в тълпата, по волята на внезапно хрумване, или още по-лошо — да я хвърли във водата. Вместо това я положи на бедрото си. В тълпата зърна едно малко момче, което се блъскаше в краката на присъстващите и им дърпаше дрехите.

— Ей, я ела — повика го капитанът.

То я загледа с големите си очи и се приближи неуверено.

— Говориш ли английски? — попита го тя.

Момчето пъхна пръсти в уста и ги засмука. Не откъсваше очи от дупките в маската й. Кимна предпазливо.

— А можеш ли да четеш?

Дребосъкът поклати глава.

Капитанът тикна книгата в ръцете му.

— Вземи. Време е да се научиш.

Тя се изправи и разроши русолявата му коса. То я разглеждаше очаровано. След това погледна подаръка си, притисна го към гърдите си, огледа се колебливо и се втурна в гората от крака.

Капитан Джут се обърна и се засмя.

Грант Непреклонния дишаше тежко, сякаш му бяха стъпили на гърдите. Устните му бяха изпънати като конец. Той я гледаше ококорено. Ръцете му се свиваха и разпускаха и той ги скри в джобовете.

— Кучка — произнесе тихо.

Думата се отлепи от устните му неволно, сякаш бе казана насън. Ала вече бе казана и нямаше никакъв начин да бъде върната назад. Мъжът, който се наричаше Грант, я изгледа продължително, докато Отис и Клег го изблъскваха, после той се освободи с царствен жест, завъртя се на пета и си тръгна, отвеждайки със себе си любовницата си. Джут едва сега забеляза, че е застинала в поза, от която отдавна бе отвикнала. Беше скръстила ръце, всъщност почти се бе прегърнала, сякаш се защитаваше.

— Какво е станало преди хиляда години? — попита Доркас Мандебра, обръщайки се към Зое Примроуз. — Ти знаеш ли?

— Сигурно тогава е прочела „Питър Пан“ — отбеляза госпожа Топаз. — Но май не й е харесала, а?