Открадни си свят [bg]

Топаз държеше кавалера си под ръка.

— Познавате ли моя двойник? — обръщаше се тя към околните. — Той е моето алтер его, нали тъй, сладурче? И името му е като моето! — Наистина приликата им беше необичайна.

— Наричат го Топас! Не е ли направо невероятно? — Приятелите й се съгласиха с мълчаливи кимвания. — Сега вече ще трябва да ме наричате госпожа Топаз, за да ни различавате. — Наистина изглеждаше като дама от висшето общество, с нейната диамантено-перлена огърлица и елизабетинска рокля. Топас беше рицар от друга епоха, строен в строгия си тъмен костюм. В ръката си държеше червено-бяла пръчица, но вместо маска или домино, на края й имаше риба. Дори косата му беше съвсем като на Топаз — с едри, лъскави къдрици.

Двамата приличаха толкова на близнаци, че Саския не се сдържа и си тръгна. Тя се скри в един тъмен ъгъл, без дори да се сбогува с Табита, която започна да обикаля наоколо и да пита разтревожено: „Къде е Саския?“ Непрестанно се вглеждаше в тълпата от лица, маски на лъвове, богове и ухилени часовници, едновременно непознати и безразлични. Накрая си взе още една бира.

— Проблемът с проклетия Съвет — оплака се тя на Доркас Мандебра — е, че прекарват цялото си време в дърдорене. Всичко щеше да си върви от само себе си, ако вместо приказките се захванат за работа.

— Права си — кимна Доркас. — Безпрекословни заповеди — ето от какво се нуждаем сега.

Трантката край езерото криеше лицето си зад домино. Тя го завъртя и надникна през отвора на едното око. Изглеждаше обезпокоена.