Изтръгнати от корен [bg]

— Почакай — каза Змеят, преди Янош да обърне коня си и да последва другите. — Докато си там, купи два чувала сол и ги раздели в кесии — по една за всеки човек; намери кърпи, с които да покрият устата и носа си, и купи всички брадви, които намериш.

— Той погледна към принца. — Няма да имаме време за губене. Ако това изобщо подейства, ще сме извоювали много кратка възможност — ден, най-много два, докато Лесът се окопити от удара.

Принц Марек кимна на Янош, за да потвърди нареждането.

— Погрижи се всички да си починат възможно най-добре. Щом свършим тук, веднага тръгваме към Леса.

— И се молете кралицата да не е много навътре — добави сухо Змеят; Янош стрелна с поглед първо него, после принца, но Марек само плесна коня на Янош по задницата и се обърна. Янош последва хората си по тясната пътечка и се скри от очите ни.

Петимата останахме сами в плевнята. В сноповете светлина танцуваха прашинки; усещаше се топлият, сладък мирис на сено, но с лек, давещ дъх на гниещи листа отдолу. Виждах неравната дупка, зееща отстрани на стената: през нея бяха нахлули вълците, но не за да изядат добитъка, а за да го подлудят и заразят. Обгърнах тялото си с ръце. Денят минаваше: от съмване насам бяхме прекосили цялата долина, за да стигнем до Дверник, като спирахме само колкото да си починат конете. През вратите повя вятър и усетих на врата си хладния въздух. Слънцето обагряше в оранжево лицето на Йежи и големите му, невиждащи каменни очи. Спомних си студеното, застинало усещане от вкаменяването: питах се дали Йежи вижда нещо или Лесът го е затворил в непрогледен мрак.

Змеят погледна Сокола и с широк, подигравателен жест посочи към Йежи.

— Може би ще благоволиш да помогнеш?

Соколът се поклони леко с усмивка и застана пред статуята с вдигнати ръце. От езика му прозвънтяха думите за вдигане на каменното заклинание, красиво изречени, и докато говореше, връхчетата на пръстите на Йежи потръпнаха и се свиха, като че ли камъкът се оттече от тях. Скованите му ръце още стояха разперени от двете страни на тялото му, а ръждивите вериги, висящи от китките му, бяха заковани за стената. Металните брънки заскърцаха една в друга, когато се опита да се раздвижи. Соколът отстъпи леко назад, все така усмихнат, докато камъкът бавно се отдръпваше от главата на Йежи и очите му започнаха да се въртят и стрелкат в различни посоки. Когато и устата му се освободи, от нея се откъсна тих, писклив смях; после камъкът пусна дробовете му и звукът достигна пронизителна височина, а усмивката на лицето на Сокола се стопи.