Изтръгнати от корен [bg]

— Не я е пуснал! Не ми е позволил да я изведа!

— В известна степен. Лесът може да е сторил, каквото може, за да запази едно дърво-сърце, също както генерал би се опитал да запази укрепление. Но след като дървото е било изгубено — а то определено беше изгубено, независимо дали момичето щеше да живее или да умре — естествено, че би се постарал да намери начин да компенсира загубата си.

Продължихме да спорим. Не че мислех, че греши — това би било типично за Леса: да превърне любовта в оръжие. Но от друга страна, от това не следваше, че не си струва да се възползваме от шанса. Освобождаването на кралицата би могло да сложи край на войната с Росия, да укрепи и двата народа, а ако успеехме да унищожим и още едно дърво-сърце, можеше за дълго да възпрем силата на Леса.

— Да — каза той, — а ако и десетина ангели се спуснат от небето и опустошат Леса с огнени мечове, ще стане още по-добре.

Изпуфтях от досада и отидох да взема голямата счетоводна книга; оставих я тежко на масата между двама ни и я отворих на последните страници, изписани със собствения му сбит почерк.

— Досега той побеждава, въпреки всичко, което правите, нали? — Студеното му мълчание беше достатъчен отговор. — Не можем да чакаме. Не можем да пазим тайната, заключена в кулата, докато не бъдем идеално подготвени. Ако Лесът се готви за удар, трябва да отвърнем, и то бързо.

— Има огромна разлика между „идеално подготвени“ и необратимата прибързаност — възрази той. — Всъщност ти просто си слушала твърде много апокрифни балади за бедната изгубена кралица и опечаления крал и си мислиш, че живееш в една от тях и можеш да станеш главният герой. Какво според теб е останало от нея, след като двайсет години е била дъвкана от дърво-сърце?

— Повече, отколкото ще остане след двайсет и една! — отговорих бързо аз.

— Ами ако е останало достатъчно, за да разбере, че затварят собственото й дете в дървото до нея? — продължи безпощадно той и ужасът, с който ме изпълни тази мисъл, ме накара да замълча.

— Това е моя грижа, не ваша — каза принц Марек.

Двамата със Змея рязко се обърнахме — той стоеше на вратата по нощница; беше приближил безшумно с босите си крака. Погледна ме и аз видях как магията на лъжливия спомен се разваля: той си спомни; аз също внезапно си спомних промяната в изражението му, когато направих заклинанието, гласа, с който каза: „Ти си вещица“. През цялото време е търсил някой, който да му помогне.

— Ти си го направила, нали? — обърна се той към мен с искрящи очи. — Трябваше да се досетя, че това изсъхнало влечуго няма да си подаде главата дори за такова великолепно създание. Ти си освободила момичето.

— Ние… — заекнах аз, като погледнах отчаяно Змея, но Марек само изсумтя.

Той влезе в библиотеката и тръгна към мен. Видях бледия белег на мястото — в началото на косата му, където безразсъдно го бях ударила с тежкия поднос; в корема ми се бе притаил тигърът на магията, готов всеки миг да изреве. Дъхът ми секна, когато той се приближи до мен: струва ми се, че ако беше направил още крачка, ако ме беше докоснал, щях да изпищя някое проклятие — из главата ми като светулки се стрелкаха десетина от най-гадните формули на Яга, които само чакаха езикът ми да ги улови.