Друговремец [bg]

- Ще живее ли?

Поклатих глава. След кратка пауза Дугал посегна към турникета на бедрото на мъжа и го развърза. Погледна ме предизвикателно, но аз само кимнах леко. Щях да спра кървенето и да позволя да пренесат мъжа до замъка. Където агонията му щеше да расте от ден на ден, докато раната в корема му гние, докато инфекцията се разпростре достатъчно, за да го убие след дни на ужасяваща болка. Дугал му предлагаше нещо по-добро. Смърт под небето, където кръвта му багреше същите листа, напоени от кръвта на убилия го звяр. Допълзях до главата на Джорди и я подхванах.

- Скоро ще е по-добре - рекох с равен глас, както винаги в такива ситуации, така ме бяха обучили. - Скоро болката ще намалее.

- Да. Вече... е по-добре. Не си усещам крака... и ръцете... Дугал... тук ли си? Тук ли си, друже? - Умиращият размахваше изтръпнали ръце пред лицето си. Дугал ги хвана в шепи, приведе се и прошепна нещо в ухото му.

Внезапно гърбът на Джорди се изопна и той заби пети в калта, докато тялото му се бунтуваше срещу това, което умът му вече бе приел. От време на време пъхтеше силно, пъхтенето на кървящия до смърт, отчаяно търсещ кислород, от който изтичащата кръв го лишаваше.

Лесът бе притихнал. Не пееха птички, а мъжете стояха в сенките на дърветата, безмълвни като тях. С Дугал се бяхме надвесили над тялото на Джорди, мълвяхме успокояващи слова и споделяхме тежката, отвратителна задача да му помогнем да умре.

По пътя към замъка всички мълчаха. Вървях до мъртвеца, понесен на импровизирана носилка от борови клони. Зад него по същия начин носеха трупа на неговия убиец. Дугал вървеше сам отпред.

Влязохме в главния двор и зърнах тантурестия отец Байн, който закъснял притичваше да помогне на енориаша си.

Дугал ме спря с ръка, докато се обръщах към стълбището към лекарската стаичка. Носачите на покритото с кариран план тяло ни подминаха и се упътиха към параклиса. Останахме сами в празния коридор. Дугал ме хвана за китката и ме изгледа внимателно.

- Виждала си как умират хора - рече без предисловия. - Насилствено.

Не беше въпрос, звучеше почти обвинително.

- Мнозина - рекох аз, също толкова безцеремонно. Освободих ръката си и отидох да се погрижа за живия си пациент.

Смъртта на Джорди, колкото и да беше страшна, помрачи веселието само за кратко. Същия следобед отслужиха голяма погребална литургия в негова чест, а на следващата сутрин започнаха игрите.

Не видях много, тъй като бях заета да кърпя участниците в тях. Със сигурност мога да кажа само, че автентичните планински спортни състезания се играят на живот и смърт. Превързах крака на един непохватник, който се нарязал, докато опитвал да танцува между мечове, наместих счупеното стъпало на нещастна жертва на хвърлен чук и давах рициново масло и сироп от латинка на безброй деца, прекалили със сладките. До късния следобед бях напълно изтощена.