Колелото на Осхайм [bg]

— Лунтар. — Ръката на Гариус се надигна конвулсивно за поздрав. — Радвам се да те видя, приятелю.

— Добра среща, Голот. А това трябва да е внук ти Джалан. Рядък човек.

Свалих меча си повече, отколкото ми се искаше, и по-малко, отколкото изискваше благоприличието.

— Познаваш ли ме?

Лунтар се усмихна пак. За човек, който би трябвало да пищи от ужасна агония, изглеждаше забележително весел. Изгорената му кожа се пукаше и сълзеше, докато говореше.

— Познавам те много по-малко, отколкото почти всеки друг. Което те прави рядък. Бъдещето ти е прекалено преплетено с това на Едрис Дийн, за да го видя ясно.

Намръщих се. „Заклетите в бъдещето не ме виждат“ — така беше казал Едрис Дийн за себе си. Фактът, че той се спотайваше не само в миналото, а и в бъдещето ми, не ме накара да се чувствам по-добре. Може да го исках мъртъв, но не исках аз да съм човекът, натоварен с тази работа.

— Моите съболезнования за загубата на баща ви, принц Джалан — каза Лунтар в тишината, където трябваше да се намира отговорът ми. — Срещнах го веднъж. Добър човек. Загубата на майка ви го промени.

— Аз… — Преглътнах и се изкашлях. — Благодаря.

— На какво дължим тази чест, Лунтар? — попита Гариус.

— Познаваш ме, Голот. Все гоня вероятностите и възможностите. Или те мен.

Лунтар зарея поглед към бледото небе над покривите. Обгорената плът блестеше върху черепа му и аз направих крачка назад, или щях да направя, ако вече не бях стигнал до стената, така че си треснах главата в нея.

— Задава се беда — изрече той към небесата.

— Не ми е нужен заклет в бъдещето, за да ми каже това. — Потърках се по тила. — Бедата винаги се задава.

— Нападение ли ще има? Тук?

— Да. — Лунтар пак се обърна към нас. — Но работата е много по-сериозна. Сестрите ти се отправиха да спрат Мора Шивал, само че това няма да е достатъчно. Светът е разцепен, не само тази империя, не само тези земи, а целият свят, от планинските недра до небето и отвъд него. Армиите на мъртвите са само началото.

Зачудих се за името Мора Шивал, а после се сетих, че в спомените на баба жената със сапфирената шапчица, дошла да убие стария Голот, беше лейди Шивал. Някъде след това тя бе станала Синята дама.

— Колко време ни остава? — попита Гариус.

— Месеци.

— Месеци? — повторих. — До нападението ли? — Дотогава баба щеше да се върне и това можеше да е неин проблем.

— Нападението ще е съвсем скоро. Може вече да е започнало. Остават месеци до края.

— На? — Разперих въпросително ръце.

Лунтар повтори жеста ми, но го разшири да обхване двореца и небето.

— Всичко.

Засмях се.

Той се втренчи в мен.

Опитах да се засмея пак. Баба беше казала, че войната ѝ със Синята дама се води за края на света. Но аз не го бях приел буквално. Или по-скоро бях разбрал думите, но не ги бях осъзнал. Да, Строителите бяха разпукали света, когато бяха завъртели Колелото си; да, магове като Келем, Сагеус и останалите разширяваха пукнатините всеки път, щом използват магията си… но краят? Знаех, че амбициите на Синята дама засягат онова, което ще дойде след разрухата на всичко съществуващо, но това винаги ми се беше струвало много години в бъдещето, проблем за по-късно. Даже със заминаването на баба за Слов не бях мислил наистина, че на карта е заложено всичко. Не и целият свят. Червеният предел — може би, или пък земите около Осхайм. Но винаги си бях представял, че ще има къде да избягам, къде да се скрия.