Дяволски устройства [bg]

— Какво е „Шкин Корпорейшън“? — попита Хестър, на която един продавач на балони втора ръка на аеропристанището току-що ѝ каза същото.

— Роби — отвърна мъжът, изплю черна плюнка тютюнев сок на платформата в краката си и ѝ намигна. — Всички момчета и момичета, които заловиха, сега са роби и така им се пада, мен ако питате.

Робиня, помисли си Хестър, докато крачеше по изключително натоварените улици. Сенки на дирижабли и такситата балони се плъзгаха над нея, докато кацаха на аеропристанището, за да оставят още тълпи от кикотещи се туристи. Робиня. Хестър изблъска група от студенти лингвисти от пътя си. Как щеше да сподели това с Том? Как щеше да му каже, че обичната му дъщеря е натикана в някаква робска клетка или пък преживява какво ли не в ръцете на зли собственици…

За да станат нещата още по-лоши, Хестър разбра, че плановете ѝ да купят дирижабъл няма да се осъществят. Цените бяха станали космически, откакто за последно беше на борда на град, а златото, което беше взела от Гримзби, щеше да ѝ стигне само за резервен двигател от моргата за дирижабли.

Беше изхарчила част от него на една будка зад пристанището, откъдето си купи чифт черни очила да скрие липсващото си око и шапка от сребърни дискове, които малко или много прикриваха белега на челото ѝ. Купи си нов воал и черно палто, дълго до глезените, с много копчета, за да смени опърпаната си връхна дреха, която носеше в Анкъридж. Докато вървеше, настроението ѝ се оправи. Градът ѝ харесваше. Харесваха ѝ също така греещото слънце, тълпите от хора, дрънченето на монетните автомати и безвкусните фасади на хотелите. Харесваше ѝ да бъде сред хора, които не я познаваха и не знаеха какво се крие под воала ѝ. Харесваха ѝ красивите млади авиатори, които ѝ се усмихваха, когато минаваше покрай тях, а погледите им бяха привлечени от мистериозната жена с покрито лице и стройно гъвкаво тяло. И макар да не го признаваше дори пред себе си, животът без Рен ѝ харесваше. Почти се радваше, че дъщеря ѝ е отвлечена.

Хестър спря, за да разгледа една карта на улицата, и после прекоси тесен пешеходен мост над Морския басейн и се насочи към задната част на „Олд Стийн“. Нямаше и следа от Том на масите пред „Розовото кафене“. Смяташе да си вземе кафе, докато го чака, но след малко осъзна, че не може да си го позволи при тези брайтънски цени. Вместо това се разходи по дългата извивка на Стийн, като разглеждаше витрините на магазините, докато не се озова пред един, който я накара да застине на място.

Сградата, в миналото театър, беше занемарена. Една яркорозова табела над вратата гласеше: „Преживяванията на Нимрод Пенироял“. Няколко плаката обещаваха: „Преживейте приключенията на кмет Пенироял на пет континента и хиляда града! Образователно и забавно!“ На витрината имаше восъчна фигура на Пенироял, окован във вериги на пода на картонена тъмница. Главата му се повдигаше и снижаваше и гледаше ококорено сърповидното острие, което се клатеше над него напред-назад като махало.