Дяволски устройства [bg]

— Не е моя работа да разбирам — отвърна надменно Бу-Бу. — Връщам се в покоите си. Моля ви да търсите убиеца си тихо. Ела, Рен, ела, Тео. Утре ни чака тежък ден.

Кметицата се обърна и излезе от кабинета, като мина покрай авиаторите, на които току-що беше натрила носовете. Рен направи реверанс на Пенироял и побърза да настигне Тео и господарката си.

— Госпожо Пенироял — прошепна тя, когато слязоха по стълбите, — благодаря ви.

Бу-Бу като че ли не я чу.

— Каква неприятна работа! — отвърна тя. — Горкият човечец. Сигурна съм, че съпругът ми е виновен.

— Смятате, че кметът го е убил? — попита Тео. Като че ли самият той не вярваше, че това е възможно. Но Рен знаеше, че професор Пенироял е напълно способен да убие някого, ако ще има полза от това. Баща ѝ беше нагледен пример за това! Рен едва сега разбра как професорът е заблуждавал толкова дълго време всички в Анкъридж. Определено беше много добър актьор. Колко шокиран изглеждаше над тялото на Пловъри…

— Стара технология! — въздъхна Бу-Бу. — Винаги носи само неприятности. О, не казвам, че Пенироял е нанесъл фаталния удар, но предполагам, че е заложил някакъв гаден капан, който да пази сейфа му. Няма да се спре пред нищо, за да защити тази нелепа Тенекиена книга. Какво ѝ е толкова специалното? Знаеш ли, дете?

Рен поклати глава. Знаеше само, че Тенекиената книга е причинила още една смърт. Щеше ѝ се да не беше вземала проклетата книга от библиотеката на госпожица Фрея.

Стигнаха пред вратата на спалнята на Бу-Бу, където жената изгони охранителите и се обърна към Рен и Тео. Огледа и двамата с тъжна усмивка и взе ръката на момичето в своята.

— Мили мои деца — започна тя, — много съжалявам, че опитът ви да отлетите се провали. Знам, че точно това се опитваше да направиш, Рен. Искаше да заредиш яхтата на съпруга ми, за да можете двамата с Тео да отлетите заедно, нали?

— Аз… — запелтечи момчето.

— Тео няма нищо общо! — възпротиви се Рен. — Натъкнах се на него в коридора. Двамата дойдохме да видим какво става…

Госпожа Пенироял вдигна ръка, тъй като не искаше да ги слуша повече. Кметицата беше направила всичко възможно, за да предотврати подобни отношения, но след като вече се беше случило, ѝ се стори много вълнуващо и романтично.

— Не е нужно да криете истината от мен — отвърна тя и в очите ѝ се появиха сълзи. — Надявам се да не съм само ваша господарка, но и ваша приятелка. От мига, в който ви видях заедно, като видях как любовната ви среща е провалена от предсмъртния вик на онзи нещастен човечец, разбрах всичко. Как искам да позная такава изгаряща страст като вашата, вместо да съм омъжена за Пенироял, за да угодя на семейството си…

— Но…

— Ах, вашето е забранена любов! Напомняте ми за принц Осмироид и красивата робиня Мипси в прекрасната опера на Лембит Ориол „Стъпкани плевели“. Но трябва да бъдете търпеливи, скъпи мои. Какви надежди за щастие таите, ако избягате? Ще се превърнете в роби бегълци, без пукната пара и дом, преследвани на всеки ъгъл от ловци на глави. Не, трябва да останете тук и да се срещате тайно. След като вече знам колко много искате да си тръгнете, ще направя всичко по силите си да убедя Пенироял да ви освободи.