Лятото на ангелите [bg]

Поклащам глава.

— Не можеш да получиш причастие без изповед.

— А ти не можеш да се изповядваш заради работата си ли?

— Работата всъщност не е фактор, стига да не споделям поверителна информация — шепна аз. — По-скоро проблемът е в това, че не мога да получа изкупление за греховете, за които не се разкайвам искрено… — Тя все още изглежда объркана и ме принуждава да обясня с усмивка: — Не мисля, че Бог мрази обратните, но Църквата не ни харесва. Онова, което представлявам, и начинът, по който се чувствам, са грях, за който не се разкайвам.

— Ясно…

Тя умува над думите ми до края на службата. Прия не е отгледана в конкретна религия и се увлича по тях като външно лице, не просто по историите и образите, но и по правилата и ритуалите; общоприетите начини да се структурира всичко онова, в което е допустимо за хората да вярват.

Когато амвонът почти се изпразва след службата, Едисън кима към свещеника:

— Върви. Ще почакаме.

Прия накланя глава на една страна.

— Мислех, че тя не може…

— Изповедта не е същото като търсене на съвет… — просвещава я той.

Оставям го да обясни разликата на Прия и Стърлинг, а аз се измъквам от реда и тръгвам към олтара. Отец Брендън е само няколко години по-голям от мен и е готин тип. Половината момиченца и тийнейджърки си падат по него, понеже е безопасен, пък и уважава чувствата им, без да ги окуражава. Това е голямо подобрение спрямо отец Майкъл, който ми се зъбеше по време на проповед.

— Ах, Мерседес! — посреща ме отецът, усмихнат. Тъкмо връчва последните си регалии на чакащото го момченце. — Предполагам, че си била доста заета през последните няколко седмици.

Което е мил начин да ми посочи, че не съм ходила на литургия близо месец.

— Ами имаше…

Как, по дяволите, мога да му го опиша?

Отец Брендън кима, сяда на ръба на олтара и събира длани между коленете си.

— Служебни проблеми? Или лични?

— Да — отговарям лаконично и сядам до него.

Той се смее — топло и отпускащо — и си напомням да благодаря после на Едисън и Прия, защото ме доведоха.

— Всичко наред ли е с Шевон?

— Тя ме заряза.

— Съжалявам да го чуя.

— Не съм сигурна, че и аз. Съжалявам, така де.

Свещеникът слуша внимателно, докато старателно го осведомявам какво се случва — с децата и с Шевон, дори с баща ми. Никога не съм споделяла с отец Майкъл, понеже да си свещеник, не изключва възможността да си задник, но е лесно да се довериш на отец Брендън и това далеч не е първият път, когато някой случай ми задира в белезите.

— Наистина сериозна работа — казва той накрая. — Може би имаш чувството, че си обсадена отвред? Изгубена в гората?

Трепвам, но пък и той не използва случайно тази фраза.

— Тези деца… те са спасени от същински кошмари. Невъзможно е да не се признае, въпреки че се налага и е редно да се възмутим от използваните методи.