Лятото на ангелите [bg]

Това ми се струва като край на разговора, нещо, над което да умувам, вместо да го приема небрежно. Благодаря на отец Брендън и се изправям да изтупам панталоните си.

— Мерседес? — той ми се усмихва тъжно, когато се обръщам да го погледна отново. Не е понечил да стане. — По повод баща ти?

Стягам се.

— Предай се в ръцете на Господа — казва той простичко. — Какво чувстваш към баща ти, е само твоя и изцяло твоя работа. Дали е редно да бъдеш съдена за това или не, решава Бог.

Имам много материал за мислене и съм смълчана, когато се присъединявам към останалите и тръгваме обратно към дома на Вик. Отбиваме се до моята къща, за да си взема малко дрехи, да проверя пощата и да говоря с Джейсън. Той поддържа моравата и ми показва и камерите, които е инсталирал на верандата и пощенската си кутия, също като моите.

— Не съм видял никого — казва ми със съжаление. — Проверявах.

— Благодаря ти, Джейсън. Виж, личният ми телефон предаде Богу дух, така че ще ти дам служебния номер, за всеки случай.

— Да ти призная, липсваш ми, хлапе!

— Да се надяваме, че случаят ще бъде разрешен бързо и ще мога да се прибера за постоянно.

След вечеря Стърлинг ме взема у тях. Каквато и подялба да са намислили с Едисън, продължава да важи с пълна сила. Вместо да оправя дивана обаче, тя нежно ме побутва към спалнята. Когато оказвам вяла съпротива, ме пита:

— Наистина ли ти се остава сама в момента?

Не.

Като знам как изглежда апартаментът й, спалнята изобщо не ме изненадва, цялата в черно и бяло и със синкаво розово в елегантно съчетание. На купчината възглавници до леглото седи голямо, светлокафяво мече в шушляче на ФБР. Вдигам го и натискам черния му бродиран нос.

— Прия ми го даде, когато получих искането за прехвърляне.

Разбира се, че е била Прия.

Включваме телефоните и прибираме оръжията. Преди да навием алармите, проверяваме за последно имейлите и съобщенията. Когато сме се преоблекли и сме се настанили под пухкавата завивка, на Стърлинг окото й дори не трепва, нищо че гушвам мечето и якенцето му шушка при всяко движение — също като истинските. Тя просто гаси лампата. През стените долавям шумове — съседите ходят насам-натам и разговарят, слушат музика или играят игри, или гледат телевизия. Не е дразнещо, просто фонов шум, успокоителен по свой си начин, също като равномерното дишане на Стърлинг до мен.

След това телефонът ми звъни.

— Минаха само два дни — шепне Стърлинг под съпровода на мелодията.

Претъркулвам се да взема телефона от нощното шкафче.

— Холмс е — казвам й и вдигам. — Какво се е случило?

— Единайсетгодишният Ноа Хакен току-що влезе в моя полицейски участък — докладва тя мрачно.

— Ранен ли е?

— Целият е в синини, но твърди, че не е бил малтретиран. Сега ще го водим в болницата.

— Ще дойда там.

Обаждането приключва, но сиянието на екранчето гасне по-бавно.

— Болницата? — пита Стърлинг и отмята одеялото, за да светне лампата.